Много ми се иска татко да започне да пътува, защото съм убедена, че само новите хоризонти могат да излекуват опънатите му нерви. Но напоследък той престана да ходи дори до Лондон и категорично отказва да прекоси Ламанша — нещо много странно за човек, който на млади години е обиколил света и е преживял редица екзотични приключения. Сравнително неотдавна ни гостуваха трима от спътниците му на борда на „Бигъл“. Останаха за уикенда, но татко направи всичко възможно да съкрати присъствието си в тяхната компания до мизерните десетина минути. По-късно брат ми Ленард го засякъл в градината и двамата тръгнали да се разхождат. В един момент обаче татко прекъснал изречението си на средата и се извърнал с ужасено изражение на лицето. Това направило силно впечатление на Ленард, който по-късно сподели с мен: „Изведнъж ми мина през главата, че той просто не иска да живее… “
20 януари 1865 г.
Надявах се, че ще мога да се похваля с по-добър живот в Даун Хаус — за мен и семейството ми, но, уви, няма такива изгледи. Домът ни прилича на санаториум. Татко възобнови водните процедури, стигна дори дотам, че започна да използва пристройката, изградена от Джон Луис преди петнайсет години. Тя представлява едно уникално съоръжение край кладенеца. В горния му край е прикрепен резервоар, побиращ четири-пет галона вода. Татко се съблича вътре, след това дърпа въженцето над главата си и водата го облива отвисоко, с голяма сила. Понякога ние с Хорас излизаме навън и чуваме такива охкания и пъшкания, които за външен човек сигурно ще прозвучат като предсмъртни степания. Пет минути по-късно татко изскача навън, напълно облечен, но съвсем замръзнал и с толкова нещастен вид, че някой от нас обикновено се съгласява да го придружи по пътеката за размисъл, която сам беше прокарал в края на градината и извън имението.
Преди два дни двамата се скарахме. Бях в кабинета му и взех палката му от мястото й над камината. Тя представлява дълга две педи усукана дебела тел с метални топчета в двата края, достатъчно тежка, за да прогони някое диво животно, ако се наложи. Той я пази като спомен от пътешествието в Южна Америка, където не я свалял от колана си. В същия момент татко влезе и ме видя със сувенира в ръце. Развика се като луд и започна да ме ругае, повтаряйки колко много пъти ми бил казвал да не пипам нищо в кабинета му. Инстинктивно усетих, че става въпрос за друго. След което той ме нарече „малка шпионка“ — една колкото неочаквана, толкова и дълбока обида. Сдържах се, докато върнах палката на мястото й и се плъзнах покрай него, но на вратата спрях и се обърнах. Обидих го. Нарекох го жалък и злобен. Думите ми бяха чути от Ети, която ги предаде на мама. А тя каза, че или веднага ще се извиня, или ще ме лишат от вечеря. Избрах второто и останах в стаята си, пропускайки семейната трапеза. Опитах се да прочета нещо от новата книга на онзи математик, казва се „Алиса в Страната на чудесата Нищо не достигна до съзнанието ми, макар че по-късно изпитах дълбока наслада от магията на това великолепно четиво. Понякога се чувствам като Алиса: на нож със света, сякаш току-що съм пропаднала в онази заешка дупка. Представям си, че съм висока седем метра и виждам неща, които убягват на другите. В други случаи тръпна от ужас, че съм дребна като мишка и трябва да бягам като луда, за да не бъда стъпкана.
22 януари 1865 г.
Веднъж чух баща ми да твърди, че „добрият учен е детектив, който разследва Природата“. Аз може да не съм учен, но колкото и смешно да звучи, от мен със сигурност ще излезе добър детектив.
Честно казано, наистина шпионирам, въпреки че не бих използвала тази дума, за да опиша действията си. Правя го, защото веднъж пробудено, любопитството ми е неутолимо. Много обичам да се скрия някъде и да подслушвам какво си говорят хората. За мен това е единственият начин да разбера какво става по света, и то много по-интересен от „Едмънтън Ривю “ или „Таймс Така научих за шокиращото престъпление на Питър Барат и Джеймс Брадли, убили горкото момченце Джорджи Бърджес. Накарали го да се съблече и го пребили с тояги в коритото на някакъв поток. Единият от мъжете отбеляза, че двете момчета били толкова малки, че главите им едва се подавали над подсъдимата скамейка, а другият добави, че бил много доволен от присъдата — пет години поправителен труд.