Най обичам, когато мъжете се съберат в билярдната, където имам отлично скривалище — в ъгъла зад дивана. А те бързо се увличат в играта и напълно забравят за присъствието ми. През лятото държат прозорците отворени и аз сядам на сандъчетата с рози и иглики под тях. Така научих за бунтовете в Индия преди няколко години; мистър Хъксли заяви, че всичко започнало, когато накарали маврите да захапят патрони, намазани със свинска мас или нещо подобно. А тази седмица чух татко да казва, че войната между Конфедерацията и Северните щати създава проблеми в Ямайка. „Чернилките са готови да се надигнат срещу нас", бяха точните му думи. А мистър Томас Карлайл заяви, че губернаторът Еър ще се справи с тях.
По всичко личи, че татко е на страната на Северните щати. Знам, че робството го отвращава — чух го да разказва за споровете си с капитан Фицрой, — и съм убедена, че с удоволствие би приел новината за изчезването на тази институция от лицето на земята. Но съм го чувала да описва американците от Юга като аристократи, близки до англичаните както по външен вид, така и по изтънченост — за разлика от грубите и вулгарни северняци. Победата на южняците би означавала евтин памук за нашата промишленост. Когато го чувам да говори така, няма как да не си помисля, че сърцето го тегли към Юга.
25 януари 1865 г.
Започвам да си мисля, че много ме бива в разгадаването на чуждите тайни. Това е дарба, която имам по рождение — както Ети умее да борави със словото, а Джордж го бива в сметките.
Когато бяхме деца, братовчедите ни идваха по празниците и Даун Хаус се превръщаше в арена на безкрайни игри. Много обичахме криеницата. Всеки имаше право да се скрие някъде из къщата или около нея. Аз неизменно бях първа, когато трябваше да откривам другите, и последна, когато трябваше да бъда открита. Често ми се случваше да оставам в скривалището си по цял час с разтуптяно като на птичка сърце. Слушах разочарованите викове на преследвачите си и излизах чак когато се здрачаваше. Понякога оставах в скривалището си дълго след края на играта и появата ми на прага на задната врата се посрещаше с аплодисменти.
Открих, че ключът към успеха е да отгатнеш плановете на другите играчи. Когато знаеш къде биха се скрили, никак не е трудно да избереш място, за което никога не биха се досетили. Да си майстор в укриването не означава да правиш трикове. Това е умение, облягащо се изцяло на интуицията. Постепенно разбрах, че ако се съсредоточа и впрегна волята си, мога да вляза в ума на противника и да предвидя следващите му действия.
Същевременно притежавам набор от малки тайни, които са си лично мои и които не бих споделила с никого. Една от тях се отнася до сина на сър Джон Лъбок (няма да споменавам името му), в чието имение „Хай Оукс “ често ходехме на гости като деца. Всъщност по онова време вече не бях дете, а по-скоро девойка или — както би казала мама — все още недостатъчно лоша. Двамата с това момче се измъквахме навън, прекосявахме поляната и се насочвахме към стария орех в далечния й край, ударен от мълния преди много години. Сега беше просто един оголен дънер с височина 7–8 метра, кух отвътре. Бяхме го избрали за скривалище, в което играехме на мъж и жена, и правехме неща, заради които се изчервявам. Той „тръгваше за работа “, а аз му позволявах да ме целуне по бузата. Веднъж-дваж отидохме и по-далеч — разбира се, не чак дотам, че по-късно да съжалявам. Но дори и днес, като го видя в църквата, изпитвам огромно смущение. Тъй като мама не вярва в Писанията, ние се обръщаме с гръб към олтара, когато свещеникът ги чете. В такива моменти ми се случва да уловя погледа му — нахален и многозначителен, и лицето ми моментално пламва. Той може и да е благородник по рождение, но поведението му съвсем не е джентълменско. Макар че, ако трябва да бъда напълно откровена, това отношение поражда у мен чувства, които не мога да отхвърля категорично.
28 януари 1865 г.
Тази сутрин мама и аз направихме продължителна разходка. Времето беше необичайно меко за средата на зимата. Веднага усетих, че въпреки хубавия ден тя е притеснена от нещо и иска да го сподели с мен. Започна с тих глас в момента, в който наближихме горичката южно от имението. Каза, че здравето на татко е укрепнало, макар и не колкото би желала. След което добави, че състоянието му се влошава благодарение на моето поведение, което нарече неуважително. Предложи ми да взема пример от Ети, чието държане никога не е създавало повод за тревоги. Според нея Ети била радост за татко, да не говорим, че му помагала при редактирането на ръкописите.