Страхувам се, че реакцията ми беше доста рязка. Отговорих, че Хенриета може да взема пример от мен в много области на живота. Най-вече при поддържането на добра физическа форма, защото в това отношение Ети прилича на татко и е доста болнава. Тя е крушата, която не пада по-далеч от дървото. Татко я изпрати на водолечение в Мур Парк, но след завръщането си тя пак се разболя — факт, който тутакси я превърна в център на внимание. Татко непрекъснато ходи в стаята й и загрижено я пита как е. Ети се ползва с много привилегии, отсякох аз. Мама се ядоса и поиска да й дам пример. Споменах пътуването до Торкий, където я пратиха да диша морски въздух, по време на което й беше осигурена специална карета, в която да спи, а след това получи позволение да се къпе в морето с помощта на теглената от коне кола. Това беше много модно сред изтънчените дами. На което мама отговори: „Ти трябва да си благодарни за крепкото си здраве, а не да ръмжиш срещу лечението на сестра ти, което има единствената цел да облекчи страданията й. “ Просто си замълчах.
Отдавна съм разбрала, че мама и татко обичат Ети повече от мен. Постоянно й повтарят колко е хубава, как й отива тази или онази рокля, каква прекрасна съпруга ще бъде един ден. На мен никога не са ми правили подобни комплименти. Когато бях малка, те ме възприемаха като мъжкарана, защото обичах да тичам, да се пързалям по парапета на стълбата и да скачам на черницата срещу детската стая направо през прозореца. Мама казваше, че така правят момчетата. И наистина, когато играехме на „дами“ и отваряхме стария скрин, Ети се кичеше с дългите рокли и перлите на мама, докато аз предпочитах костюмите на пиратите и пътешествениците. Но никой не ми предлагаше привилегиите, на които се радваха братята ми — например училището „Клапам". За разлика от тях аз получавах обичайното домашно образование. Стигнах до заключението, че извличам най-лошото от създалата се ситуация. Разбира се, не споделям това с никого, защото ще ме възприемат като голяма егоистка.
В края на разходката, когато бяхме съвсем близо до брега на реката, забелязах един голям бръмбар, който пълзеше по някакъв пън. Реших да го хвана и да го занеса на татко. Като маяка много ме биваше в лова на бръмбари и други насекоми — бях много по-добра от Emu, а дори и от петимата ми братя. И сега очите ми се насълзяват само като си помисля как ме поглеждаше татко, когато разтварях малката си кална длан и му поднасях плячката си. Прегръщаше ме топло и ме наричаше „моята малка Диана Мисля, че това бяха най-щастливите мигове от детството ми.
7
Следобеда преди отплаването на „Бигъл“ Чарлс и капитан Фицрой се отбиха в една таверна да хапнат овнешко печено, което поляха с бутилка шампанско. После скочиха в лодката и загребаха към вълнолома, зад който ги чакаше корабът. Не след дълго пред очите им се появи внушителният му силует с разперени платна, готов за дългото плаване. Чарлс остана смаян от факта, че тази гледка го оставя равнодушен. Къде бе отишла радостната възбуда, която толкова дълго беше чакал? След месеци забавяне и безуспешни опити да напуснат пристанището голямата авантюра най-после започваше, а той не изпитваше нищо освен тръпки на ужас. Обзе го мрачното предчувствие, че нещата ще завършат зле, най-вероятно с катастрофа.
И предчувствието му се оправда в момента, в който стъпи на въжената стълба. Вдигна глава и срещна погледа на един човек, който го наблюдаваше с леко отвращение. Маккормик! — замръзна на място той. Последният човек на света, когото би желал да срещне!
По каква жестока ирония на съдбата Робърт Маккормик се беше озовал на борда на този кораб? Знаеше, че в списъка на екипажа фигурира лекар с това име, но се беше надявал, че той няма нищо общо с човека, когото познаваше от Единбург. Един дребнав, зъл и изключително амбициозен човек. Бяха колеги в курса по геология. Всички приятели на Чарлс го ненавиждаха, защото беше скучен и сух като праха в епруветките, който студентите трябваше да изучават. Но това не се отнасяше до Маккормик, който по принцип бъркаше информацията със знанието и по тази причина харесваше лекциите и си водеше подробни записки. Чарлс гласува срещу кандидатурата му за студентското научно дружество и си спечели смъртен враг. Ненавистта им беше взаимна.
Когато се изкачи на палубата, Маккормик вече не беше там. Обърна се и тръгна с несигурна крачка към каютата си на кърмата. Размина се със 17-годишния юнга Филип Гидли Кинг, с когото щеше да я споделя. Бащата на Филип беше капитан на кораба „Бигъл“ при предишното му плаване.