— Най-накрая тръгваме — подхвърли му той.
— Тъй вярно, тръгваме — отвърна Кинг и почтително свали кепето си. Беше приятен младеж, обявил се за запален почитател на лорд Байрон, но едва ли можеше да играе ролята на блестящ събеседник.
На противоположния край на палубата се появи помощник-капитанът, лейтенант Джон Уикам.
— Качихме на борда цяла планина оборудване — с усмивка подвикна той.
Чарлс все още не се чувстваше близък с никого. Беше склонен да се сприятели с Огъстъс Ърл — художника, когото Фицрой бе наел да документира пътуването, а също така и с другия „цивилен“ на борда — Джордж Джеймс Стебинг, който имаше задължението да обслужва всичките двайсет и два хронометъра, монтирани в специална кабина, всеки от тях в отделен, уплътнен с талаш контейнер.
Не броеше младшите офицери, които се оказаха доста необуздани по време на прощалната вечеря на сушата, засипвайки го с истории за Огнена земя на неразбираемия си моряшки жаргон. Уикам го дръпна настрана, изпусна облак дим от лулата си и поясни:
— Всъщност те са добри момчета, които просто не могат да определят мястото ви в йерархията. Не сте офицер, но не сте и пътник. И ако позволите една забележка, срещите ви с капитана по три пъти на ден съвсем не улесняват нещата. Да не говорим за езика, който използвате, съвсем различен от този, на който са свикнали.
Чарлс влезе в каютата и се огледа. Размерите й бяха три на три метра, а в средата й имаше голяма маса, която изследователите щяха да използват активно след пристигането си в Южна Америка. Над нея стърчаха куките на койката му. Пространството беше толкова малко, че легнал, той с лекота можеше да докосне повърхността на масата. На дясната стена бяха лавиците, отрупани със стотици книги. Срещу тях беше монтиран малък умивалник, до който имаше скрин. Пред него минаваше дебелият буков ствол на средната мачта, наподобяващ гигантски дънер.
На вратата се почука. Той я отвори и с изненада установи, че на прага стои Маккормик с бутилка ром под мишница.
— Рекох си, че трябва да полеем появата ти на борда — подхвърли той.
Чарлс стисна протегнатата му ръка с малко странно чувство, после намери две чаши, които Маккормик побърза да напълни догоре. Седнаха и се чукнаха, после Маккормик отново ги доля.
— Това е за доброто пътуване — рече той. — Забелязах, че екипажът е трезвен, което си е неочаквана благословия.
— Така е.
През изминалата седмица „Бигъл“ беше направил три опита да излезе в открито море, но и трите безуспешни заради силните насрещни ветрове. А когато утрото след Коледа предложи идеални условия за отплаване, екипажът беше толкова парализиран от тежкото пиянство през нощта, че никой не можа да се помръдне.
Чарлс опразни чашата си, остави я на масата и погледна госта си. Беше с десетина години по-възрастен, жилав и кльощав, с продълговата глава. Нервната усмивка на лицето му разкриваше два реда остри бели зъби, оградени от черна брадичка. Дали и в този случай Фицрой е прибягнал до френологичния си тест? — запита се Чарлс.
Маккормик се постара да завърже разговор.
— Не мога да реша дали да боядисам каютата си в синьо-сиво или мръснобяло. Май бялото е по-добре, защото успокоява нервите… — Огледа се и с лека завист добави: — Капитанът се е погрижил за луксозната ви обстановка. Всичко е от махагон… Всъщност направи много вътрешни промени. Издигна палубата, добави капандури и илюминатори. — Ръката му плесна масивната колона на мачтата. — И това също.
— Стана много хубав бриг — кимна Чарлс и отпи нова глътка ром. — Спретнат и добре оборудван.
— Всъщност вече не е бриг — поклати глава Маккормик. — Средната мачта го промени. Сега е барка, защото има три мачти. А бригът има две, като главната носи както предното, така и задното платно. Барката има три и именно централната носи тези платна.
— Разбирам.
Педант както винаги, помисли си Чарлс, след което подхвърли:
— Чух един моряк да го нарича бриг-ковчег.
— Не е било коректно от негова страна, но определението е напълно заслужено. Тези кораби потъват при бурно море. Газят прекалено дълбоко и вълните ги заливат, особено ако отточните отвори на борда са затворени.
— Да се надяваме, че няма да се случи — промърмори Чарлс, вече замаян от рома.
— Чул те Господ.
Маккормик отново напълни чашата му, въпреки че Чарлс понечи да сложи длан върху нея.