Выбрать главу

Хранеше се бавно, майсторски прикривайки липсата на апетит с разпръскването на късчета преварено говеждо от консерва по чинията. До супата изобщо не се докосна. Усети, че Фицрой изпитва разкаяние заради току-що изнесената помпозна лекция.

— Нека оставим настрана въпросите за престъплението и наказанието — меко каза капитанът. — По-добре ми кажи, доволен ли си от условията на живот и отговаря ли на очакванията ти пътуването ни до този момент?

— Абсолютно — кимна Чарлс. — Въпреки че…

— Казвай, казвай — не го остави да се колебае Фицрой.

— За съжаление трябва да повдигна един въпрос.

— Моля, направи го веднага.

— На борда се намира един човек, доктор Маккормик. Имам честта, ако изобщо мога да използвам този израз, да го познавам отпреди.

— Да, знам го. Лично съм го назначил. Какъв е проблемът?

— Той явно е останал с впечатлението, че само той е упълномощен да събира образци. А вие знаете, че това е единствената ми страст, която вероятно ще породи търкания между нас.

Фицрой захвърли салфетката си и го хвана за китката.

— Искам да бъдеш напълно спокоен по този въпрос — заяви той. — Докато аз съм капитан на този кораб, ти ще имаш пълните права. Кажи само една дума, и ще го затворя в трюма до края на плаването!

— Не, не, не е необходимо. Много ви благодаря. Сигурен съм, че той може да се занимава с някакво колекциониране, стига да му се внуши, че аз съм единственият природоизпитател на борда на „Бигъл“ и нося цялата отговорност в тази област.

— Достатъчно! Имаш джентълменската ми дума, че ще бъде точно така! А това, което събереш, ще бъде надлежно изпратено там, където кажеш, изцяло за сметка на негово величество краля! — Обзет от пристъп на щедрост, Фицрой помълча малко, после добави: — Количеството няма значение.

Чарлс беше зашеметен от благородството на този човек. Как е могъл да се съмнява в неговата твърдост? Та той бе истинско съкровище!

И двамата се почувстваха малко неудобно от проявените емоции и Фицрой побърза да смени темата.

— Предполагам, че съм нещо като природоизпитател с обратен знак — промърмори той. — Вече знаеш, че на борда превозвам свои животински видове, три броя. Нямам кой знае какво участие в намирането им, но въпреки това ги връщам в естествената им среда.

— Разбира се — кимна Чарлс, изпитвайки леко неудобство от това отношение към човешки същества. На практика не беше престанал да мисли за тримата туземци от Огнена земя, които се намираха някъде в трюмовете. В Плимът успя да ги зърне, докато ги прехвърляха от дилижанса в хотел „Уийкли“. Бяха много странна гледка — чернокожи, с широки лица, пременени в хубави английски дрехи и с черни чадъри в ръце. Зад тях забързано крачеше свещеникът, който бе изявил желание да основе мисия накрай света. Казваше се Ричард Матюс. Едва ли имаше двайсет години. С озарено от вярата лице притискаше Библията до гърдите си, за да я предпази от дъжда.

Чарлс се извини, стана и се насочи към каютата си. Все пак добрите черти на капитана са далеч повече от лошите, примирено си каза той. Но един глас му нашепваше, че трябва да внимава.

* * *

Два дни по-късно срещна за пръв път Джеми Бътън, петнайсетгодишния фуегиец, който отдавна се беше превърнал в любимец на целия екипаж. Полюшвайки се в койката, болен и отвратен от себе си, Чарлс най-сетне беше задрямал. Събуди се от докосването на нечий пръст, който нежно се плъзгаше по горещото му чело.

И почти не повярва на очите си. На една ръка разстояние от него стоеше най-странният призрак на света. В средата на черното като въглен лице се виждаше широк сплескан нос, а раздалечените очи го гледаха втренчено. Чарлс надигна глава. Джеми беше облечен с черно палто, под което се виждаше двуредна жилетка, дълги панталони, излъскани до блясък ботуши и бяла риза с вдигната яка, под която се проточваше тясна черна вратовръзка. Облеклото на съвършения джентълмен.

Лицето на туземеца светна в широка усмивка, която, както скоро стана ясно, беше израз на съчувствие. Думите му, изречени с гръмовен глас, бяха ясни и отчетливи, наситени с чувство.

— Бедни, бедни човече! — щастливо се усмихна Джеми.

8

Хю не можеше да повярва на късмета си. Дневникът попадна в ръцете му най-неочаквано, като зрял плод, подхвърлен от Божията ръка. Трябваше му известно време, за да включи какво всъщност представлява този дар. Доста по-късно осъзна, че се държи глупаво. Дълго остана неподвижен, заковал очи в ръкописа. Първата му мисъл беше, че текстът е на някой служител в издателството или просто на някой изследовател, решил да си води дневник. Но ясният и закръглен почерк безспорно беше стар. Затвори книгата, за да разгледа кориците. Нищо особено. Обикновена счетоводна книга. В десния долен край беше изписана цифрата едно, акуратно заградена с кръгче. Мастилото беше същото.