Хранеше се бавно, майсторски прикривайки липсата на апетит с разпръскването на късчета преварено говеждо от консерва по чинията. До супата изобщо не се докосна. Усети, че Фицрой изпитва разкаяние заради току-що изнесената помпозна лекция.
— Нека оставим настрана въпросите за престъплението и наказанието — меко каза капитанът. — По-добре ми кажи, доволен ли си от условията на живот и отговаря ли на очакванията ти пътуването ни до този момент?
— Абсолютно — кимна Чарлс. — Въпреки че…
— Казвай, казвай — не го остави да се колебае Фицрой.
— За съжаление трябва да повдигна един въпрос.
— Моля, направи го веднага.
— На борда се намира един човек, доктор Маккормик. Имам честта, ако изобщо мога да използвам този израз, да го познавам отпреди.
— Да, знам го. Лично съм го назначил. Какъв е проблемът?
— Той явно е останал с впечатлението, че само той е упълномощен да събира образци. А вие знаете, че това е единствената ми страст, която вероятно ще породи търкания между нас.
Фицрой захвърли салфетката си и го хвана за китката.
— Искам да бъдеш напълно спокоен по този въпрос — заяви той. — Докато аз съм капитан на този кораб, ти ще имаш пълните права. Кажи само една дума, и ще го затворя в трюма до края на плаването!
— Не, не, не е необходимо. Много ви благодаря. Сигурен съм, че той може да се занимава с някакво колекциониране, стига да му се внуши, че аз съм единственият природоизпитател на борда на „Бигъл“ и нося цялата отговорност в тази област.
— Достатъчно! Имаш джентълменската ми дума, че ще бъде точно така! А това, което събереш, ще бъде надлежно изпратено там, където кажеш, изцяло за сметка на негово величество краля! — Обзет от пристъп на щедрост, Фицрой помълча малко, после добави: — Количеството няма значение.
Чарлс беше зашеметен от благородството на този човек. Как е могъл да се съмнява в неговата твърдост? Та той бе истинско съкровище!
И двамата се почувстваха малко неудобно от проявените емоции и Фицрой побърза да смени темата.
— Предполагам, че съм нещо като природоизпитател с обратен знак — промърмори той. — Вече знаеш, че на борда превозвам свои животински видове, три броя. Нямам кой знае какво участие в намирането им, но въпреки това ги връщам в естествената им среда.
— Разбира се — кимна Чарлс, изпитвайки леко неудобство от това отношение към човешки същества. На практика не беше престанал да мисли за тримата туземци от Огнена земя, които се намираха някъде в трюмовете. В Плимът успя да ги зърне, докато ги прехвърляха от дилижанса в хотел „Уийкли“. Бяха много странна гледка — чернокожи, с широки лица, пременени в хубави английски дрехи и с черни чадъри в ръце. Зад тях забързано крачеше свещеникът, който бе изявил желание да основе мисия накрай света. Казваше се Ричард Матюс. Едва ли имаше двайсет години. С озарено от вярата лице притискаше Библията до гърдите си, за да я предпази от дъжда.
Чарлс се извини, стана и се насочи към каютата си. Все пак добрите черти на капитана са далеч повече от лошите, примирено си каза той. Но един глас му нашепваше, че трябва да внимава.
Два дни по-късно срещна за пръв път Джеми Бътън, петнайсетгодишния фуегиец, който отдавна се беше превърнал в любимец на целия екипаж. Полюшвайки се в койката, болен и отвратен от себе си, Чарлс най-сетне беше задрямал. Събуди се от докосването на нечий пръст, който нежно се плъзгаше по горещото му чело.
И почти не повярва на очите си. На една ръка разстояние от него стоеше най-странният призрак на света. В средата на черното като въглен лице се виждаше широк сплескан нос, а раздалечените очи го гледаха втренчено. Чарлс надигна глава. Джеми беше облечен с черно палто, под което се виждаше двуредна жилетка, дълги панталони, излъскани до блясък ботуши и бяла риза с вдигната яка, под която се проточваше тясна черна вратовръзка. Облеклото на съвършения джентълмен.
Лицето на туземеца светна в широка усмивка, която, както скоро стана ясно, беше израз на съчувствие. Думите му, изречени с гръмовен глас, бяха ясни и отчетливи, наситени с чувство.
— Бедни, бедни човече! — щастливо се усмихна Джеми.
8
Хю не можеше да повярва на късмета си. Дневникът попадна в ръцете му най-неочаквано, като зрял плод, подхвърлен от Божията ръка. Трябваше му известно време, за да включи какво всъщност представлява този дар. Доста по-късно осъзна, че се държи глупаво. Дълго остана неподвижен, заковал очи в ръкописа. Първата му мисъл беше, че текстът е на някой служител в издателството или просто на някой изследовател, решил да си води дневник. Но ясният и закръглен почерк безспорно беше стар. Затвори книгата, за да разгледа кориците. Нищо особено. Обикновена счетоводна книга. В десния долен край беше изписана цифрата едно, акуратно заградена с кръгче. Мастилото беше същото.