— Да — кимна той, помълча малко, после смени темата: — А баща ти? Как го прие?
— Зле. Бяха женени цели трийсет и седем години. Запознали се още през първата година в колежа. Отначало беше в шок, но сега много страда. Всички дреболии у дома му напомнят, че мама вече я няма. Според мен все още му е трудно да го повярва. Не смее да изтрие последното й съобщение от телефонния секретар. Мисля как да организирам живота си така, че да бъда близо до него.
— А кой ти се обади? Имам предвид на острова.
— Брат ми Нед. Той е с пет години по-малък от мен. Не можа да помогне с кой знае какво, защото живее в Калифорния. — Тя сви рамене и подхвърли: — А ти? Разкажи ми за себе си. Кога си тръгна от Син Номбре?
— Скоро ще станат три седмици. Просто ми дойде до гуша. Нещата вече не бяха същите, след като си тръгнахте.
— Липсваше ти навалицата, така ли?
— Не. Липсваше ми нещо друго.
Тя му се усмихна тъжно.
— А проектът? Кой работи по него?
— Една двойка. Млади и сериозни хора.
— И ти пак попадна в ролята на излишния трети?
— Нещо такова. В тази връзка се сещам за Найджъл. Как е той, с какво се занимава?
— Не знам. Престанахме да се виждаме.
Сърцето му ускори ритъм.
— Какво се случи?
— Всъщност трудно ми е да обясня. Настоя да дойде на погребението, въпреки че аз не исках. Появи се и бившият ми съпруг, стана малко… напрегнато. Гледах ги как си обръщат съзнателно гръб и изведнъж реших да разкарам и двамата. Всеки пое по пътя си. Предполагам, че Найджъл отдавна си е намерил друга. Бърборко като него никога не остава на сухо.
— Радвам се да го чуя. Все си мислех, че той… не те заслужава.
— За разлика от теб, нали? — усмихна се тя.
— Да. За разлика от мен.
Влакът спря на някаква гара. Бет продължаваше да се усмихва. Принудиха се да станат, за да направят път на възрастна жена. Хю вдигна куфара й и го свали на перона. Когато се върна, Бет бе изпънала крака на седалката срещу себе си, а в ръцете си държеше „Ивнинг Стандард“.
— И тъй, какво правиш в Кеймбридж? — попита той.
— Проучвания. А ти?
— Същото.
Хю с изненада установи, че нещо се е променило. На острова му беше лесно да споделя с нея, но сега между тях се беше издигнала невидима стена. Имаше чувството, че играят шах и всеки се стреми да блокира фигурите на противника.
— Какво проучваш? Дарвин?
— Аха. А ти?
— И аз Дарвин.
— Ясно. Нещо биографично?
— Още не мога да кажа. А ти?
— Същата работа.
Замълчаха, замислени над шахматната дъска. Дневникът тежеше в раницата му. Ако Бет знае какво имам, каза си той. Разбира се, не можеше да сподели тайната си. Нито с нея, нито с когото и да било. Но какво ли проучваше тя?
След една-две минути мълчание той вдигна глава.
— Знаеш ли… Найджъл ми спомена, че имаш някаква кръвна връзка с Дарвин.
— Така ли? — учуди се тя. — Защо би казал подобно нещо?
— Не знам. Вярно ли е?
— Не вярвай на всичко, което чуваш — отсече Бет, давайки да се разбере, че темата е приключена.
Шах и мат.
Говориха, докато пристигнаха в Кеймбридж. Слязоха на перона и установиха, че е започнало да ръми. Никой от двамата нямаше чадър. Хю забеляза ситните капчици, появили се на клепачите й.
— Вали… — изохка Бет. — Искаш ли да изпием по нещо?
Хю погледна часовника си. До затварянето на библиотеката имаше цял час, а освен това му се щеше да прочете още малко от дневника.
— Искам, но…
— Но имаш работа — довърши вместо него тя.
— Да. Наистина съжалявам.
— Престани с твоите съжаления.
— Какво ще кажеш за утре?
— Добре. Програмата ми е доста лежерна, дори прекалено.
Уговориха си среща в седем в „Принс Риджънт“, след което взеха общо такси. Размениха си адресите и телефоните. Тя записа неговите на гърба на някакъв плик. Оказа се, че е отседнала при приятелка на Норфък Стрийт, сравнително близко до неговия пансион. Свали го пред входа, отказвайки да приеме пари за общия превоз. После се наведе и огледа сградата през прозорчето.
— Нищо особено — отсече тя. — Но ми харесва името. „Двайсет прозореца“. Броил ли си ги?
— Разбира се.
— Ще се видим утре.
Хю остави багажа в стаята си и забърза към библиотеката по тесните улички с неугледни тухлени къщи. Дъждът се усили, но хладните капки върху лицето му бяха приятни. Излезе на Маркет Скуеър и се потопи в света на готиката, изобилстващ от остри кули и древни арки. Свърна в уличката покрай колежа „Тринити“ и тръгна по гранитния мост над река Кам. Водата под него приличаше на яркозелен килим. Под плачещите върби на брега плуваха три черни лебеда с наведени глави. Животът внезапно се беше изпълнил с най-различни възможности. Щастливи съвпадения и случайности. Когато реши да направи внезапен завой, човек никога не знае на какъв кръстопът ще се озове.