Изкачи стълбите към входа на библиотеката, показа картата си и мина през въртящата се врата. Роланд вече беше в залата за ръкописи и преглеждаше картоните със заявките. Махна за поздрав, после погледна часовника си и му кимна да се приближи.
— Трябва ми нещо, свързано със семейството на Дарвин — рече Хю. — Какво ще ми препоръчате? Интересувам се главно от Елизабет, наричана Лизи.
— А, бавноразвиващата се…
— Защо я наричате така?
— Само повтарям каквото съм чул.
Десет минути по-късно Хю се настани на масата в ъгъла и се зае да преглежда шестте книги, които му даде Роланд.
Информацията за Лизи беше оскъдна. Родена на 8 юли 1847-а, починала на 8 юни 1926-а. Не се бе омъжвала. Толкоз. С това се изчерпваха основните сведения за живота й. Баща й бе отбелязал, че като малка получавала странни конвулсии, а Хенриета бе написала в дневника си, че Лизи е малко „бавна“. Ето откъде се е родила клюката, каза си Хю, после ядосано поклати глава. Нищо в дневника на Лизи не намекваше за подобен недостатък, а и той знаеше какво представлява съперничеството между братя и сестри.
В една от книгите беше отбелязан любопитният факт, че през 1866 година (първата след започването на дневника) тя отказала първо причастие. Обърнала гръб на катехизиса, споделяйки с майка си, че „не й е по сърце“. Същата година обявила, че иска да я наричат „Беси“, а не „Лизи“. Защо? Прищявка ли било това или нещо друго? Дали е преживявала криза или емоционално сътресение, накарало я да потърси нова идентичност? Четири години по-късно, малко преди Хенриета да се омъжи за някой си Личфийлд, Лизи изчезнала. Заминала за чужбина сама и семейните хроники я забравили.
Доколко може да се вярва на наблюденията й? — запита се Хю. Не е ли била просто една викторианска девица с развинтено въображение? Била ли е привързана към баща си, или просто е ревнувала от Ети? Някои неща бяха ясни: Лизи е била бунтарка и мъжкарана, жадна за приключения. Но, както сама признаваше в дневника си, била е и свенлива, и подозрителна, винаги готова да остане незабележима. И детектив, истински детектив! Хю неусетно изпита желанието да я защитава, да бъде на нейна страна срещу съвършената й сестра, нищо неразбиращата майка и любимия аристократичен баща.
Тя със сигурност бе знаела всичко за болестите на Дарвин в последните години от живота му. Хю прегледа индексите и хвърли едно око на съответните пасажи. Всички бяха там: силните пристъпи на нервно изтощение и световъртеж, главоболие и замайване, умора и безсъние, екзема и чувство за безпокойство. Симптомите му бяха толкова много, че не се поместваха в нито една отделна диагноза. Някои изследователи твърдяха, че е страдал от болестта на Чагас, прихваната след ухапване от един типичен за Южна Америка бръмбар, наречен Benchuga. Епизод, който Дарвин описва с болезнени подробности (Хю си отбеляза датата — 26 март 1835 г. — раздел „Triatoma Infestans“). Но симптомите не съвпадаха. В Аржентина Дарвин бе страдал от подобно заболяване, но преди, а не след прословутото ухапване. По тази и други причини повечето изследователи се спираха на теорията, че болестите му са били на психосоматична основа. Съдържали амалгама от мъка, вина и страх, в основата на които според един от биографите му — някоя си Джанет Браун — лежал, дълбоко вкоренен ужас от изобличение“. Но какви тайни е имало в живота му? От какво изобличение се е страхувал?
Мислите му бяха прекъснати от Роланд.
— Половин час до затваряне — обяви той.
— Роланд, разполагате ли с някакви писма на Лизи? — вдигна глава Хю. — Мога ли да ги прегледам?
— Боя се, че не.
— Няма такива?
— Напротив, има. Но са запазени за друг.
— За друг ли?
Роланд тържествено кимна и каза:
— Вижте, нямам право да споделям подобна информация. Кураторите не могат да обсъждат работата на изследователите. Тук е като във Вегас: каквото и да се случи, остава си между тези стени. Но съвпадението е забележително.
— Какво?
— Години наред никой не е проявявал интерес към Елизабет Дарвин. Но преди няколко дни тук се появи една млада дама и пожела да научи всичко за нея, също като вас.
— Случайно да се казва Бет Дълсимър?
— О, значи я познавате.
— Да.
— Надявам се, че не сте конкуренти. Тя е много привлекателна.
Докато се прибираше, Хю се запита какво ли е намислила Бет. И защо го държеше в тайна? В същото време беше принуден да признае, че и той не прояви особена откровеност. Но точно в това бе работата — той имаше какво да крие. Какво ли криеше тя?