Отби се в „Хокс Хед“ — задушна, опушена и шумна кръчма. Близо до бара забеляза младеж, който много приличаше на Кал в студентските му години — изправен гръб, тъмна коса, къдреща се над яката. В душата му нахлу познатата объркваща празнота, последвана от тъпа болка.
Отнесе бирата си на една свободна маса, без да обръща внимание на някаква блондинка с нездрав тен, която го изгледа продължително. Пресуши половинлитровата чаша и си поръча втора. Алкохолът му помогна да прогони болката. Мислите му неусетно се върнаха назад, към „Андовър“.
Истината беше, че не се разстрои особено, когато го изключиха. Напротив, изпита тайно задоволство и дълбоко вълнение. Драмата накара всички да го забележат. Дотогава го приемаха като по-малкия брат на Кал и му пожелаваха неговите успехи, но, както става в повечето случаи, те изобщо не дойдоха. После обаче стана друго. Беше постигнал успех, който можеше да остави дълбока следа, да преобърне с главата надолу всички съществуващи теории. Докато онази, лесната пътека, не беше за него. Той си беше бунтар. През онова утро отдели половин час, за да издълбае името си на една скамейка в парка. Само защото беше чувал, че Уърдсуърт е направил същото като младеж в Езерната област.
— Хю, за бога! Това не може да е вярно! — простена Кал на другия ден. Беше му звъннал да се увери, че не са го хванали. С няколко думи му разказа какво се бе случило — как управителят на пансиона тръгнал да го търси, надушил, че лъха на алкохол, и веднага извикал декана. Край, точка. Всичко бе свършено. Кал простена в слушалката, убеден, че носи главната вина за случилото се. Беше се появил в „Андовър“ специално за да отпразнуват приемането на Хю в Харвард, разбира се, в първия бар, който се беше изпречил на пътя им. Кал се качи с него на влака за Кънетикът. Не стана ясно кой кого утешаваше. Щяха да се изправят заедно пред баща си, който не се оказа прекалено ядосан. Това беше още по-лошо. Сякаш бе очаквал, че Хю ще се провали. Но поведението му към Кал беше друго — на него му беше бесен.
Когато излезе от кръчмата, дъждът беше спрял. Прибра се в пансиона пеша. Под вратата на стаята му имаше бележка, оставена от хазайката. Бриджит го беше търсила с молба да се обади, когато и да се прибере. Слезе във фоайето, където имаше телефон.
— Хю, слава богу!
— Какво се е случило?
— Слушай, напоследък доста размишлявах. Трябва да се срещнем. Не приемам никакви извинения.
— Добре. Но кажи защо.
— Ще ти кажа, като се видим. Утре в дванайсет на обяд ще можеш ли? В парка „Сейнт Джеймс“, на входа, който е по-близо до двореца. Хей, чуваш ли ме?
— Да, чувам те.
— Е, какво ще кажеш? Ще дойдеш ли?
Той се поколеба само секунда.
— Добре, ще бъда там.
9
7 февруари 1865 г.
Този уикенд на гости в Даун Хаус се появи мистър Алфред Ръсел Уолас и както винаги посещението му породи истинска криза. Татко веднага започна да заеква, както обикновено прави в присъствието на мистър Уолас. Предполагам, че това трябва да се очаква, тъй като баща ми реагира зле на всеки социален контакт, а в случая мистър Уолас повдигна основателното искане да бъде обявен за съавтор на теорията за естествения подбор.
По време на предишното му посещение (преди три години) сушите си го чух да обяснява как тази теория се появила в съзнанието му. Това станало, докато се опитвал да очертае мислена граница между териториите на две враждуващи племена на Джайлоло, един от Молукските острови. Бил повален от малария и лежал със силна треска в колибата си от палмови листа, когато теорията изведнъж блеснала в съзнанието му с всичките си подробности. Повлиян от трудовете на Томас Малтус, също като татко, той стигнал до заключението, че болестите и войните контролират числеността на дадена популация, а при необходимост подобряват расата, „защото непълноценната част от всяко поколение неизбежно загива, а пълноценната оцелява
Мистър Уолас е висок и някак студен. Създава впечатлението на човек, който след осем години живот между туземците на Молукските острови и Папуа Нова Гвинея не се е напълно приспособил към английското общество. Аз самата усещам у него нещо твърдо като стомана. Той е загадъчен и ми е малко съмнителен, макар че не знам защо, тъй като се държи изключително мило и възпитано както с татко, така и с цялото ни семейство. Ети го определя като вулгарен представител на нисшата класа, но според мен той е толкова бърз и изобретателен, колкото и всеки представител на изследваните от него емблематични видове, които са оцелели единствено благодарение на огромната си воля за живот.