Той и татко се държат коректно един към друг, но аз знам, че в отношенията им има напрежение. Когато татко за пръв път реагира на прочутото писмо на мистър Уолас с основните постулати на теорията, дълго не получи отговор, а когато той най-после дойде, го прочете в кабинета си и бързо го хвърли в огъня. Твърдя това, защото по същото време влязох при него и видях писмото да гори.
За да облекчи положението си през уикенда, за който става дума, татко покани и други гости, по-точно мистър Лайъл и мистър Хъксли. Мистър Лайъл е малко меланхоличен и говори толкова тихо, че човек трябва да се напряга, за да го чуе. Лично аз много харесвам мистър Хъксли — той е забавен и енергичен, с ведро лице и великолепно чувство за хумор. С течение на времето се превърна в най-пламенния защитник на татко, наричайки себе си „булдога на мистър Дарвин" (макар че според мен повече прилича на фокстериер). Понякога си го представям като генерал на революцията, Наполеон на естествената история, който воюва срещу Църквата и научната общност под флага на чистия разум.
В онази сутрин гостите се появиха по различно време и Къмфърт умори няколко коня, докато ги докара. Следобед мама ни изпрати на гости при леля Сара, за да не пречим — става въпрос за Ети, Хорас, Ленард и мен. Прибрахме се чак за вечеря. Разговорът беше оживен. Мистър Хъксли възхваляваше достойнствата на природните науки. В един момент той обяви, че „за непосветения разходката сред природата прилича на галерия с прекрасни произведения на изкуството, девет десети от които са обърнати с лице към стената
След което изреди последните нападки срещу теорията на татко и собствените си усилия да ги обори, които били „категорично успешни“. Отбеляза, че в разговорите из лондонските клубове се появил нов термин — „дарвинизъм". Не се сдържах и с любопитство изгледах мистър Уолас, за да видя реакцията му. Напоследък започнах да подозирам, че завижда, но лицето му си остана непроницаемо. Малко по-късно той предложи една препоръка, която щяла да помогне за по-пълното възприемане на теорията.
Започна със следните думи:
— Позволявам си да отбележа, че макар и абсолютно вярно от научна гледна точка, словосъчетанието „естествен подбор“ може би е малко подвеждащо за широката публика.
Татко скочи и извика:
— Как така, за бога?
Фразата отваря вратата за погрешни интерпретации, внушавайки, че природните сили, за които ние с вас сме единодушни, че са напълно случайни и безлики, действат така, сякаш са направлявани от по-висш разум. А думата „подбор “ намеква, че съществува нещо свише, което извършва този подбор.
— Моля, кажете ни какво предлагате — обади се мистър Хъксли.
— Предлагам да заемем един термин от Хърбърт Спенсър — отговори мистър Уолас. — Той обобщава най-добре нашата теория, при това без никакви намеци за висша сила.
— И кой е той, моля?
— Борбата за съществуване, оцеляване на най-силните.
Татко реагира толкова бурно, че за момент се уплаших да не получи удар. Лицето му посивя, ръката му притисна гърдите, сякаш сърцето му щеше да спре. После бавно стана, извини се и прекара остатъка от вечерта в кабинета си.
Непочтителен както винаги, мистър Хъксли направи опит да спаси положението с шега. Изчака да поднесат кафето и се обърна към мистър Уолас:
— Бих казал, че ако сте търсили силна реакция на думите си, със сигурност я получихте.
Този инцидент се запечата дълбоко в съзнанието ми. Какво в този конкретен термин предизвика нервната реакция на татко? — питах се аз.
8 февруари 1865 г.
Днешната случка ме кара да се изчервявам. В ранния следобед мистър Уолас отпътува за гарата, а татко все още беше затворен в стаята си. Мистър Хъксли и мистър Лайъл отидоха в кабинета му. В поведението им се долавяше тайнственост, сякаш щяха да обсъждат нещо много поверително. Това, разбира се, изостри моето любопитство и само след няколко минути се промъкнах в коридора и напрегнах слух. Интуицията ми не ме подведе, тъй като до ушите ми достигнаха доста интересни откъслеци от разпаления им разговор.
Мистър Хъксли отбеляза, че „той е станал ужасно раздразнителен", и мистър Лайъл се съгласи с него. Не бях сигурна кого имат предвид — опасявах се, че става въпрос за милия ми татко, но след това мистър Лайъл продължи: