— Не трябваше да му се съобщава, че не присъства във второто издание. Това беше грешка, която видимо го разстрои.
Стана ми ясно, че има предвид мистър Уолас, още повече че бях чувала някой да казва, че татко не си е направил труда да спомене съперника си в поредното издание на „Произхода “ — нещо, което предизвикало гняв у редица учени и те го призовали да поправи грешката си. Учените винаги са крайно чувствителни на тази тема.
Тогава мистър Хъксли убедено заяви:
— Той е като лисица в кокошарник. В състояние е да ни причини много неприятности.
На което мистър Лайъл отвърна с въпрос:
— Как предлагате да реагираме?
Отговорът дойде след доста продължителна пауза:
— В момента не съм особено разтревожен. Той няма приятели, не членува в нито едно от по-известните научни дружества — нещо, за което се погрижихме навреме, и вечно не му достигат пари. Това е основната му слабост, която, ако действаме умно, бихме могли да използваме по най-добрия начин.
Давах си сметка, че чувам изключително интересни неща, и затаих дъх, за да не изпусна нито дума. Беше истинска конспирация. Неволно пристъпих към вратата и в този момент кой, мислите, ме хвана на местопрестъплението? Татко, разбира се, спуснал се безшумно по стълбите от втория етаж. Побързах да се измъкна, макар да бях сигурна, че ме е видял. Естествено, татко ме последва в дневната, сграбчи ме за ръката и пожела да узнае какво съм правила там. Понечих да възразя, че не съм сторила нищо нередно, но той дори за миг не ми повярва. Съвсем основателно, разбира се. Рязко се завъртя и напусна стаята.
Изчервих се и през останалата част от следобеда не бях в състояние да гледам гостите в очите. Не бях много сигурна на какво се дължи това — на собствената ми постъпка ши на техните недостойни кроежи. Във всеки случай преди вечеря мама ме дръпна настрана и ме осведоми, че татко е дълбоко разстроен от поведението ми и по тази причина е решил да ме изпрати в Лондон при чичо Рас, поне докато му мине ядът.
10 февруари 1865 г.
Тук трябва да подчертая, че градската къща на чичо е сред най-любимите ми места на този свят. Там гостуват изключително интересни и изискани хора — бентамити, чартисти, католици, а дори и атеисти. Иначе казано, свободни умове от всички слоеве на обществото. Виното се лее в изобилие, разговорите са оживени, а за разлика от Даун Хаус, където татко ме отстранява от дневната в момента, в който спорът се разгорещи (само по себе си едно доста рядко явление), у чичо никой не ме закача и аз имам възможност да присъствам на всички дебати.
Тази вечер на гости бяха Томас и Джейн Карлайл, Хенсли и Фани Уеджуд, плюс трима-четирима други знаменитости, между които и Хариет Мартино, чиито приказки са доста по-забавни от журналистическите материали, които пише. Представете си изненадата ми, когато след вечеря към компанията се присъедини още една двойка. Достатъчно смущаващо беше, че тези хора се появиха само за кафето и коняка, но когато ме представиха на Мери Ан Еванс, аз бях толкова смутена, че в първия момент не си дадох сметка, че стоя срещу личност, от която винаги съм се възхищавала — а именно авторката на „Воденицата на река Флос “ и „Сайлъс Марнър Объркването ми се дължеше на факта, че тя използва псевдонима Джордж Елиът. Още повече се стъписах, когато в следващия момент се оказах ангажирана в разговор с нейния възлюбен Джордж Хенри Луис, който дръзко пренебрегва общественото мнение и живее открито с мис Еванс, въпреки че е женен.
Разговорът се оживи малко след като всички се настаниха около масата. В унисон с творчеството и убежденията си мис Мартино нападна робството като „най-грозната форма “ на обществено управление, наричайки американците най-нецивилизованата нация на земята. А чичо Рас, който явно държеше да налее допълнително масло в огъня, тъй като по принцип никога не бе проявявал особена загриженост към съдбата на бедните и онеправданите, моментално я попита дали състраданието й към „онези в оковите“ обхваща и бедните английски поданици, изкарващи хляба си с изнурителен труд. Друг джентълмен подхвърли, че фабричните работници в Средна Англия работят при условия, които малко се отличават от тези на робите в плантациите на американския Юг.
Хенсли възрази остро на тези реплики, изтъквайки, че бедните сами са си виновни за участта си, а проблемът на християнството е, че то глези и покровителства грешниците. След което мис Мартино, използвайки престорено примирителен тон, разказа за няколко трудови злополуки, които лично беше разследвала.