С особена радост се върнах към детските си години и неговите гостувания в Даун Хаус, когато ние се катерехме по коленете му и по цял ден го следвахме като кученца.
Особено приятни бяха спомените за безкрайните истории, свързани с изумителните му приключения в Африка и Индия, които илюстрираше с майсторски рисунки на дяволи, маймуни и шимпанзета, излизащи с удивителна бързина изпод дългите му пръсти. Забелязах, че думите ми го ободряват, и продължих в същия дух: описах съвместното ни пътуване до Лондон, където посетихме Световното изложение, макар че за голяма част от него научих по-късно, а единственият ми спомен си останаха огромните тълпи, които ме плашеха и ме караха отчаяно да стискам ръката му. Описах спомените си от посещенията ни в Зоологическата градина, където най-много ми харесаха мързеливият хипопотам и облеченият в детски дрехи орангутан от “Менажерията на Уомуел“.
— Прекрасно! — ентусиазирано възкликна той, но аз останах с чувството, че така прикрива нещо друго, което бе причина за мрачното му настроение.
Естествено, връщането в детството пробуди и собствената ми меланхолия, колкото и да се опитвах да я прогоня. Неволно се замислих за многобройните тъжни мигове, които нямаше как да компенсирам с онези, които ми бяха носили истинска радост. Най-обезпокоителното беше, че не можех да открия причините за тези тъжни моменти, които, по дълбокото ми вътрешно убеждение, бяха много повече от радостите. Продължавайки да разсъждавам в тази посока, скоро стигнах до заключението, че те имат връзка с многобройните болести на татко, които бяха наситили цялата къща с тежкия мирис на страдание и смърт.
14 февруари 1865 г.
Една от причините за бедите ни със сигурност беше смъртта на мъничката Ани преди четиринайсет години. Не мога да твърдя, че имам ясни спомени от нея, тъй като по онова време съм била само на четири. Но при нужда винаги успявам да извикам образа й в съзнанието си — нежно десетгодишно момиченце с алени устни и златисти къдрици. Казаха ми, че така и не успяла да се възстанови след скарлатината, която повалила всички момичета в семейството едновременно. Страдала много в продължение на седмици, най-вече по време на водните процедури в Молвърн. Татко не се отделял от леглото й, но отказал да отиде на погребението й — нещо, което намирам за много странно. Всичко това научих от леля Елизабет, а не от родителите си, които никога не говореха за Ани и за нейната смърт.
Ние, Дарвинови, винаги сме били заплашени от преждевременна смърт. Невръстната Мери, не по-голяма от катеричка, не успяла да навърши дори една година, а малкият Чарлс Уеъринг не доживял до две. Всяка неделя на път за църквата минаваме покрай надгробните им плочи. После идва ред на дядо Робърт, бащата на татко. Още едно тъжно събитие. Татко и до днес съжалява, че пристигнал в Шрусбъри твърде късно и не успял да присъства на погребението на човека, благодарение на когото станал това, което е днес.
Ние сме като бедната ни кралица Виктория, която изгуби любимия си Албърт преди четири години, но според мълвата продължава да носи траур и всяка сутрин приготвя дрехите му за деня.
Макар че никой не споменава името на Ани, присъствието й се усеща навсякъде. Преди няколко години открих кутията й с моливи на дъното на някакъв сандък и от време на време, когато съм сама, я изваждам. Изработена от хубав бук, тя съдържа кремав бележник с розови ръбове, пликове в същия цвят, няколко дървени писалки със стоманени писци, комплект гъши пера и нож за хартия със седефена дръжка. Има още бучка червен восък и лепенки в отделна кутийка, на която пише „Може ли?“ и „Бог да ви пази“. Върховете на перата още носят следи от мастило. Стиснала някое от тях между пръстите си, аз си представях, че съм Ани, която замислено ги топи в мастилницата, подбирайки словата, предназначени за един или друг човек.
Загубата на Ани сломила татко, въпреки че смъртта съвсем не бе рядък гост в семейството. По неизвестни причини той смята, че лично е виновен за нея, приема я като Божие наказание. Спомням си, че Ети ми е разказвала за миговете, в които е писал дългото си траурно слово сред горчиви ридания. Според нея изражението на лицето му носело отпечатъка на дълбока вина.
Това не било първото му самобичуване. Няколко години по-рано мама, обзета от силна набожност, му написала писмо, в което изразявала дълбоко съжаление от пренебрежението му към религията. Предупредила го, че ако не се върне към Бога, никога няма да получат благословия за блажен живот след смъртта. Аз открих това писмо в чекмеджето на бюрото му, скрито най-отдолу, но очевидно препрочитано от време на време. Веднъж останах незабелязана в кабинета и го видях как крачи развълнувано напред-назад и си мърмори под носа: „Ех, ако знаеше причината! Само да знаеше!" Дълго време тези думи бяха загадка за мен.