В подобни мигове Чарлс имаше впечатлението, че лустрото на цивилизацията бавно изчезва и те се завръщат към дивата си същност.
С изключение на Джеми. Той беше различен от другите двама: Фуегия Баскет — жизнерадостното, но доста тъпо 11-годишно момиченце, и Йорк Минстър — мрачен и недодялан мъжага на двайсет и пет-шест години. И тримата бяха получили английски имена веднага след като ги бяха пленили. Това на Джеми Бътън се беше родило от обстоятелствата при залавянето му. Фицрой го беше прибрал от кануто на някакъв старец, на когото, обзет от внезапен пристъп на чувство за справедливост, беше подхвърлил седефено копче от куртката си. Затова го кръстили Бътън. Копче.
Чарлс беше осведомен, че Джеми е от друго племе. То обитавало високите планини, а представителите му били с по-дребен кокал и по-развит ум и възприемали себе си като по-напреднали и по-просветени от останалите. Според думите на Фицрой момчето много страдало през първите си дни на борда. Другите двама туземци му се подигравали и го преследвали, наричайки го „япу“, което по всяка вероятност означавало враг. Макар че проявяваше безспорен интерес към ямана, отношението на Фицрой към пленниците беше озадачаващо безразлично. От време на време ги наричаше „яху“ — като нечистоплътните диваци от „Пътешествията на Гъливър“.
Джеми продължаваше да разглежда картинките, а Чарлс внимателно го изучаваше. Беше истински денди с белите си ръкавици и вталения фрак, които изглеждаха доста необичайно на борда. Постоянно крачеше напред-назад и се оглеждаше във всяко огледало; държеше яката му да бъде ослепително бяла и тичаше долу да си лъска ботушите в момента, в който забележеше петънце по тях. Когато го подкачаха за контешките му навици, той вирваше нос и отвръщаше: „Ти много шегуваш.“
Чарлс не знаеше какво да мисли за него. Беше умен, но сдържан. Понякога проявяваше гордост, друг път се държеше като истински подлизурко. Английският му беше изпъстрен с чудати изрази. Когато някой от моряците го питаше как се чувства, той се усмихваше широко и отвръщаше: „Крепко, сър, никога не бил по-добре.“ В други случаи просто се правеше, че не разбира. Държането му към другите двама често граничеше с грубост. Към Фуегия Баскет се отнасяше като към представител на по-нисш животински вид и това дълбоко разстройваше Йорк Минстър, който я възприемаше като своя съпруга. Джеми виждаше далеч по-добре от всички англичани на борда. Често засичаше нещо на хоризонта преди моряците, а веднъж — когато готвачът отказа да му даде допълнително парче пудинг — откровено заплаши: „Аз види френци кораб и няма каже!“
Чарлс използваше научните си инструменти, за да го изследва. А индианецът умираше от удоволствие да наднича през микроскопа, подложил под окуляра косми или парченце марля. Веднъж за малко не се преби, подскачайки от ужас, когато буболечката, открита между дъските на палубата, изведнъж помръдна с крачета. По всичко личеше, че се чувства горд от специалната си връзка с Чарлс, а той от своя страна беше силно озадачен от факта, че туземецът явно смяташе, че науката може да ги сближи. Или „неиката“, както я произнасяше Джеми, без да става ясно дали изобщо има представа за едно толкова абстрактно понятие.
Момчето рязко затвори книгата и го погледна право в очите — един доста необичаен жест. Изглежда, беше стигнало до някакво решение или искаше да каже нещо важно.
— Аз заведе тебе в моя родина. Ти трябва видиш мой народ. Трябва поговориш с мъдри хора. Много неика, много разговор.
Чарлс беше трогнат и малко развеселен. Не можеше да си представи как седи в компанията на голи тъмнокожи мъже и обсъжда с тях проблеми от висшите сфери на знанието.
— С удоволствие — кимна той.
След което Джеми добави, че не бива да вземат със себе си Йорк Минстър и Фуегия Баскет.
— Йорк лош човек — промърмори той, докато вървеше към вратата. — Цяло негово племе лоши хора.
На прага спря, обърна се и започна да прави странни жестове със зловеща усмивка. Ръцете му се търкаха перпендикулярно на бедрата, сякаш ги режеше, а след това се пъхаха в широко отворената му уста. Едва няколко секунди след като Джеми си отиде, Чарлс разбра какво иска да му каже: племето на Йорк Минстър практикува канибализъм.
Един следобед, излегнат на канапето на Фицрой с книгата на Хумболт в ръце, той случайно дочу част от разговора между капитана и Уикам, спрели се пред каютата.
— Длъжен съм да ви предупредя, че той няма да изкара докрай пътуването, сър — каза помощникът. — Ще изчезне в момента, в който стигнем някаква суша.