— Спомняш ли си какви измислящи разправяше едно време, когато беше на десетина години? — беше попитал той, изправен до пламтящата камина. — Най-често си съчиняваше срещи с редки птици, докато си скитал из полето. Тичаше през глава и разпалено твърдеше, че току-що си видял най-екзотичния скорец на света. Бяхме доста озадачени, а аз забелязах нещо много любопитно — измислиците ти започнаха в момента, в който разбра, че баща ти се интересува от орнитология. Посъветвах го да не ти обръща внимание и, слава богу, увлечението ти постепенно отмина. Мисля, че главна причина за появата на тези малки лъжи беше желанието ти да му доставиш удоволствие.
Коментарът му беше точен. Разбира се, оттогава насам Чарлс се беше променил, а любовта му към науката го бе накарала да се прекланя пред фактите. Но той възприемаше истината както селският свещеник възприемаше Бога — като висша абстракция, която при нужда може да бъде моделирана така, че да върне някой заблуден енориаш в лоното на църквата. Отново помисли за баща си, който не отстъпваше пред нищо и беше чужд на всякакви компромиси. Ех, ако можеше да осъществи това плаване, да донесе редки образци и да го поканят да изнесе поредица от лекции в лондонския Кралски клуб! Колко сладко би било отмъщението! Това би означавало, че не са отишли напразно годините, през които беше стрелял по птиците и беше ровил земята да търси различни насекоми! Тогава баща му щеше да се гордее с него.
На другата сутрин стана рано и излезе на лов, но по някое време го откри един слуга, който му предаде нареждане от чичо му. Трябвало незабавно да тръгнат за „Маунт“, където да обсъдят нещата с баща му. Проблемът бил важен и не търпял отлагане.
Качиха се на двуколката и заподскачаха по неравния път. Пристигнаха в имението малко след пладне и спряха пред къщата на хълма, от който се откриваше прекрасна гледка към река Севърн. Доктор Дарвин пиеше чай в дневната и изглеждаше потънал в мислите си.
— Получих писмата ви — промърмори той и не каза нищо повече.
Чичо Джос направи знак на Чарлс да ги остави насаме и той излезе в градината. Не знаеше какво да прави и закрачи между цветните лехи. Петдесет минути по-късно го повикаха. Чичо Джос се беше отдръпнал в дъното на просторната стая, а баща му тържествено обяви, че е променил мнението си. Разрешаваше му да замине на околосветското плаване — разбира се, „ако все още има желание“.
Чарлс едва сдържа вълнението си. Изпелтечи някакви благодарности, които не прозвучаха така красноречиво, както му се искаше, после хукна по стълбите към стаята си на горния етаж. Измъкна лист хартия от бюрото и бързо написа писмо до Бофорт, в което го уведомяваше, че приема поканата с радост и признателност. На сбогуване с чичо си го прегърна, изпрати го до портата и тихо го попита как е постигнал това чудо.
— Изобщо не беше трудно — отвърна Джос с нескрито задоволство. — Само подхвърлих, че това плаване ще бъде от голяма полза за бъдещата ти кариера и предлага отлична възможност да докажеш качествата си.
Същата вечер и Еразмъс се завърна у дома. В преддверието той разтърси ръката на брат си и го потупа по рамото за успешното „доене на кравата“ — един от многото изрази, които употребяваше, когато ставаше въпрос за измъкване на малко пари от стиснатия им баща. На масата разговаряха за незначителни неща, сякаш не се беше случило нищо особено. Баща им беше необичайно мълчалив, а Чарлс си позволи един-единствен намек за предстоящото пътуване.
— По време на плаването май ще трябва да правя чудеса, за да не харча повече, отколкото са джобните ми пари — подхвърли той.
— Чувал съм, че те бива в чудесата — поусмихна се баща му.
По-късно Чарлс нахвърли малко лични вещи в една чанта, тържествено се ръкува с баща си, прегърна брат си и отиде да подремне. В три през нощта взе експресния дилижанс за Кеймбридж и нае стая в хотел „Ред Лайън“.
Хенслоу се изненада от появата му в ранното утро, след което призна, че мъничко му завижда. Забил поглед в килима, наставникът му смутено сподели, че много му се искало сам да се възползва от поканата, но се отказал в момента, в който зърнал ужасеното лице на жена си. След което добави, че не искал да я „осъжда на преждевременно вдовство“.
Мисис Хенслоу им поднесе курабийки и двамата мъже започнаха да обсъждат експедицията. Ентусиазмът на Чарлс беше толкова заразителен, че Хенслоу отиде да донесе атласа от кабинета си. В този момент на вратата позвъни пощальонът.
Хенслоу разкъса плика, прочете съдържанието на писмото и видимо пребледня. Отпусна се на дивана и театрално обхвана главата си с ръце.