хоросанена стена – крайно неподходяща, защото така и не попила боите. Следователно сцеплението в
неговия стенопис било твърде повърхностно и картината скоро започнала да се лющи, понеже влагата от
проникващата подземна вода карала солите зад боята да я разяждат. Като художествена творба може и да е
страхотна, но като технология била истински провал. Както отбеляза наскоро специалистът по история на
изкуството Лео Щайнберг, „Тайната вечеря” на Леонардо да Винчи е най-великата творба в изкуството,
защото реално липсва”.
Още през 1540 г. картината била описана като “полузаличена”, а двадесет години по-късно се
съобщава, че в голямата си част боята била опадала; останали само отделни участъци, под които личала
скицата. През 1568 г. историкът Паоло Ломазо писал: “Днес картината е в окаяно състояние”. Десетилетие
по-късно, след като посетил манастира, Джорджо Васари изплакал: “Не е нищо повече от размазано петно”.
През следващите векове положението се влошавало още повече: деветнадесет художници един след друг се
пробвали върху стенописа на Леонардо, като го скрили напълно под дебел слой боя и лепила.
През 1624 г. вече никой не считал творбата за нещо особено и монасите преспокойно разширили
вратата, за да влизат по-лесно. Това не само засегнало нозете на Исус и седящите от двете му страни
апостоли, но и при ударите на чуковете се откъртила още боя, която после била сметена заедно с
отпадъците.
Днес един такъв стенопис в такъв ранен стадий на развала може лесно да бъде спасен. Тогава обаче
бил положен върху стена, която го разяждала, и трябвало да си остане на нея, въпреки че солите го
съсипвали, разлагайки лепилата. През 1726 г. било решено, че трябва да се вземат някакви мерки, но без да
подозират, с това решение монасите ударили поредната погребална камбана на стенописа. Довели един
второразреден художник, Микеланджело Белоти, който твърдял, че знае една велика тайна, с която ще
възстанови картината. Разрешили му да загради работното си място с платна, след което той изчезнал зад
тях, за да твори вълшебствата си. Седмиците минавали, а никой не смеел да надникне какво става, тъй като
художникът ги бил предупредил за това.
Накрая дошъл денят, когато Белоти свалил платната и зад тях се показала завършена, ярка картина,
каквато монасите не си и представяли, че може да се получи. Те били възхитени, а Белоти си тръгнал с
тлъст хонорар. Всъщност той просто нарисувал своя картина върху работата на Леонардо.
Не след дълго нескопосните му бои започнали да избледняват под ярката светлина от прозорците и
всичко отново започнало да се лющи. Различни ръце правили какви ли не опити да възстановят творбата с
темпера, но през 1770 г. бил поръчан още един голям ремонт. Тогава се появил Джузепе Маза с ръжен!
Неговата техника била да претърси и издращи цялата повърхност, за да падне надутата боя или хоросан.
Сетне напълнил получилите се дупки и ги оцветил както си знаел, така че поне от разстояние творбата
изглеждала горе-долу цяла.
Дошла 1796 г., а с нея и армията на Наполеон Бонапарт. Войниците решили, че от голямата
трапезария ще стане чудесна конюшна и склад за фураж. Френският писател Стендал писал, че драгуните
се забавлявали най-много, като хвърляли тухли по главите на светците, за да видят кой ще улучи най-точно.
И сякаш това не било достатъчно, щяло да има и друго!
През 1800 г. голямата врата под стенописа на Леонардо била зазидана, както си е останала и до
днес. Скоро след това обаче залата била наводнена, от което подгизнала цялата, от пода до тавана, и боята
се надула още повече. Няколко години по-късно, през 1807 г., манастирът “Санта Мария дела Грация” бил
превърнат в казарма, а трапезарията изсушена, проветрена, почистена и ремонтирана. Състоянието на
“Тайната вечеря”несе подобрило, но поне се отнасяли по-грижливо с нея. После, през 1821 г., дошъл
Стефано Берази, който планирал да свали цялата картина от стената. Скоро обаче се отказал, понеже още в
началото изгубил парче от покривката.
През 1906-1908 г. известният като майстор на фреската Луиджи Кавенаги предприел голямо
обновяване, но тъй като това бил стенопис, а не фреска, той поправил само най-неугледните участъци, без
да пипа по-късно полаганата боя. След него през 1924 г. се проявил реставраторът Оресте Силвестри, който
на риск запечатъл краищата с леко оцветена в черно мазилка. Сетне, на 15 август 1943 г., трапезарията била
ударена от бомба и в голямата си част и в голямата си част била разрушена. За щастие преди това били