дворцов служител на кралете Теодебер II от Австразия и Клотер II от Неустрия, а през 626 г. е станал
епископ на Мец. Преди това е бил учител на Клотеровия син ринц Дагобер, но сетне не подкрепял неговото
царуване. Всъщност Ернул довел до сриването на Меровингите и задействал заговорническа верига от
събития, резултат от които били “Константиновия дар” и папското назначение на неговия наследник, крал
Пипин, бащата на Карл Велики. (Подробности за детронирането на Меровингите са дадени в Приложение
VІ.)
Следователно фразата Hernoul le fin в описа на Маргарита Австрийска не е заглавие на картината,
нито има нещо общо с изобразените на нея хора, а показва, че тя е разбрала заложеното в творбата
алегоричнопослание. То отбелязва края на управлението на кралете-рибари в Галия и прекъсването на
връзката с наследството на Магдалина за деспосинските кралства.
В художествено отношение се забелязва впечатляващо сходство между двойния портрет и
рисувания прозорец в църквата “Килмор” в Дервег на шотландския остров Мул. На него са изобразени
Исус и Мария Магдалина, задушевно хванати за ръце. Бременната жена от картината носи колана на
роклята си високо над талията, докато Мария Магдалина от прозореца го е пуснала доста под корема, което
говори, че е в същото положение. Надписът под прозореца е точен цитат от Лука 10:42, когато Исус казва
на Марта: “Мария избра добрата част, която няма да и се отнеме”.
На този етап изниква въпросът дали Ян ван Ейк не е бил свързан по някакъв начин с наследството
на Магдалина и с движението на деспосините? Отговорът, както ще видим в следващата глава, е: „да,
определено”.
ЕСЕЕВИЯТ ЖЕЗЪЛ
Алегориите в някои картини са съвсем очевидни, тъй като заглавията им ясно говорят за това.
“Свещената алегория” от фламандския северноренесансов художник Ян Провост (понякога наричана
“християнска алегория”) е красноречив пример в контекста на темата, която ме интересува. Тази
езотерична картина от ХV век изобразява Исус с меч, застанал до Мария Магдалина, която е със златна
корона на главата и държи отворено ковчеже с черно грозде; на ковчежето е кацнал гълъбът на Светия дух.
В средата на портрета е поставен глобусът на Вселената, където са отбелязани Земята, Слънцето и Луната.
Италианският художник Вентура Салимбени е използвал подобен глобус в своята “Възхвала на
причастието” в църквата “Сан Пиетро” в Монталчино, както и Йохан Хайнрих Шонфелд в своята
“Поклонението на Светата троица” ( LÀdoration de la Sainte Trinite, 1640) и испанският художник Хуан
Кареньо де Миранда в “Меса за създаването на ордена на Тринитарите” ( La Messe de foundation de lòrdre
des Trinitaires, 1666), сега и двете в Лувъра. Символизмът на този тип е пример за това как посветените
художници от Ренесанса са работили в действителност, защото макар че са служели за украсяване на
църкви, голяма част от тези картини са били в разрез с ортодоксалната догма, че Земята е център на
Вселената.
Ковчежето, което Провост е поставил в ръцете на Магдалина, е явно нарушение на традицията.
Макар че гроздето ясно говори за Граала, алабастровата и кутийка (каквато е споменавана в евангелията)
често е била заменяна с мускал. И в двата случая правилния превод би трябвало да е “алабастрон”, но
Църквата била непреклонна, че светицата не бива да се изобразява с кутии. Това твърде много напомняло
на легендата за Пандора.
В древногръцката традиция (или поне каквато я знаем) Пандора била първата жена, изпратена от
Зевс на Земята с кутия, в която били затворени всички злини на този свят. Но когато я отворила и
надникнала вътре, злините изкочили и нападнали човечеството – всички, освен Надеждата, която останала
затворена в кутията. Всъщност тази християнизирана версия на легендата е доста нелогична, защото
Надеждата една ли е зло и следователно не би трябвало да е в кутията. А оригиналният мит е съвсем
различен. Изпратена на света от Зевс, Пандора пристигнала не с кутия със злини, а със съд, пълен с всички
хубави неща, които тя освободила.
Проблемът е, че в този си вид легендата противоречи на църковната догма, представяща Ева като
виновник за появата на греха в райската градина. Пандора не само че заемала мястото на Ева като първата
жена (което си е достатъчна ерес), но и – противно на църковните изисквания – носела хубави неща, а това