Тулия д’Арагона (1510-1556) например имали значителен принос в поезията от онзи период.
За да бъде главно действащо лице в такава елитна среда, куртизанката трябвало да подражава
ревностно на аристократичното общество, което я издържало. Тя се стараела да бъде привлекателна, като
копирала изисканото поведение, на публични места се държала като дама и превръщала дома си в камерен
Урбино, където се разговаряло за изкуство, философия и музика. Тя получавала правото да се движи сред
жените от благородното общество, макар че за тях винаги си оставала проститутка. Но имало една врата,
която била отворена за нея и недостъпна за другите жени – тя можела да се превърне в богиня за идните
поколения, като увековечи лицето и тялото си на платно. Отъждествяванията с нифми и богини придавали
допълнителен блясък на социалния статус на куртизанките, а изтъкнати художници като Рафаел се
сдобивали с най-добрите модели за своите творби на религиозни и митологически теми. Голяма част от
портретите на Мария Магдалина от Италианския ренесанс всъщност били рисувани от натура красиви
куртизанки псевдоаристократични от папския дворец.
Васари не назовал куртизанката, която поръчала картините с Магдалина в параклиса на църквата
“Тринита деи Монти”. Твърде вероятно обаче става дума за Лукреция Сканатория, чието име се появява в
оцелели документи на манастира и църквата. Тя починала по някое време преди 14 февруари 1522 година,
когато изпълнителите на завещанието и купили къща в римския окръг Понте, която впоследствие станала
известна като “Ла Мадалена”. Друга cortigiana на име Фиамета – куртизанката на Чезаре Борджия –
направила голямо дарение на един посветен на Мария Магдалина параклис в църквата “Сан Агостино” и
дала инструкции да бъде погребана там.
Проституцията в папския двор не била никаква ренесансова новост. Тя била наследена с културата
на Римската империя и раннохристиянските отци по необходимост се произнасяли неясно, що се отнася до
правния статут на куртизанките в римските граждански закони на имератор Теодосий от V в. и Юстиниян
от VI в., както са записани в Corpus Juris Civilis. Именно през тази епоха Мария Магдалина за пръв път
била поставена в небиблейската си роля на проститутка и едва сега става ясно, че това е била стратегическа
маневра, с която духовниците целели да оправдаят собствените си постъпки. Мария станала жертвената
овца и оттам произтичат аномалиите и противоречията, свързани с образа и. От една страна, била очернена
от Църквата, но след като епископите изфабрикували разкаянието и за грехове, които изобщо не била
извършила, те си осигурили постоянен източник на опрощение.
ЕДНО ТАЙНО ОБЩЕСТВО
ЗАГОВОРЪТ ОТ СИОН
В “Шифърът на Леонардо” се говори за едно тайно общество от привърженици на Магдалина,
наречено Братството от Сион. Твърди се, че съществува и до днес, а действа още от времето на
кръстоносците. Налагасе отново да напомня, че “Шифърът на Леонордо” е художествена творба, която
включва откъслечни факти. Но това не е един от тях – поне не по начина, по който е представен.
Винаги е имало само една организация, наречена Братството от Сион ( Prieure de Sion). Тя е
основана и регистрирана като дружество във Франция на 7 май 1956 г. и е закрита през 1984 г., когато
нейният съосновател и секретар Пиер Плантар е подал оставка. Председателят на дружеството Андре
Боном вече бил потвърдил писмено напускането си единадесет години преди това.
Освен Плантар, Боном и шепа колеги нямало външни членове и целта на Братството нямала
абсолютно нищо общо с Мария Магдалина. Първоначално бил замислен като католически псевдоорден, но
както е уточнено в устава при регистрирането и потвърдено от бюлетина на дружеството “Серкюи”, не е
било нищо повече от клуб за дискутиране на теми, като настаняване под наем на бедни хора и евтино
жилищно строителство. По думите на Боном го нарекли на хълма Сион до градеца Сен Жулиен ан
Жьоневоаз, където бил регистриран приорът.
Ала, изглежда, начинът им на действие скоро се променил и от официалното оттегляне на Боном на
7 август 1973 г. става ясно, че той и още двама от основателите (Жан Делевал и Арман Дефаго) са скъсали
връзките си с Плантар още през 1957-ма. Писмото на Боном, адресирано до префектурата на Сен Жулиен