Иосеф и Иосу, наследството на Мария Магдалина явно е навсякъде. Препратки към Иосиф Ариматейски,
Дамата от езерото и кралете-рибари също свидетелстват за деспосинската основа на разказите. Но малцина
се замислят защо толкова много имена са еврейски или звучат като такива в един цикъл от легенди, които
общо взето се възприемат като християнски. Дори Галахад, на пръв поглед чистокръвен френски рицар, в
началото е бил наричан Галаад или Галиид. Първият Галаад бил син на Михаил, праправнук на Нахор, брат
на Авраам (I Летописи 5:14). На иврит думата “галаад” означава “куп от сивдетелства”; планината,
наречена Галаад, била Планината на Свидетеля (Битие 31:21-25), Галаад била и Могилата на Яков,
грамадата-свидетел (Битие 31:46-48). По примера на основоположника на Тамплиерския орден,
цистерцианеца Бернар от Клерво, Линкълнширският абат Гилберт Холандски в своите “Проповеди върху
Песните” директно свързал Галахад със семейството на Исус, а без съмнение романтичните разкази
съдържат информация за деспосините. В “Търсенето на Свещения Граал”, когато възрастен мъж в бяло
говори на крал Артур за довеждането на Галахад в двора в Камелот, той казва: “Водя ти търсения рицар ( le
chevalier desire), който е наследник на великия род на цар Давид”.
Причината за присъствието на всички тези еврейски имена, разбира се, е в това, че християнството
се е развило от елинистичния иудаизъм, а месианският род, за който се отнасят легендите за Граала,
поначало е еврейски. Освен вече споменатите имена има и други, като Лот, Елинан, Бран, Уриен, Хеброн,
Пелес, Елеазар, Иона и Бан, както и множество препратки към цар Соломон и Давидовия кралски род. Дори
свещеникът Иуда Макавей от Иерусалим (починал през 161 г. пр. Хр.) е споменат като “най-добрия рицар
във вярата си.. и най-мъдрия”. През годините мнозина са изразявали учудването си, че този благороден
хасмоней от Древна Иудея е толкова почитан в една привидно християнска история, но като прародител на
Мария Магдалина той естествено е бил от голямо значение. (Хасмонеите нямат абсолютно нищо общо с
племето на Вениамин. Те били потомци на Аароновия син Елеазар и супругата му Елисавета в четвъртото
поколение по майчина линия на брата на Вениамин – Иуда, от когото по бащина линия произлязал
царският род на Давид).
През средните векове, когато са написани голяма част от рицарските романи за Граала, евреите не
били много обичани в Европа. Разпръснати от Палестина, много от тях се заселили на запад, но тъй като
нямали земя, която да обработват, се заели с търговия и банкерство. Това никак не допаднало на
епископите и Римокатолическата църква поставила лихварството извън закона. По тази причина през 1209
г. Едуард I изгонил всички евреи от Англия, с изключение на вещите лекари. В подобна атмосфера
писателите (в Англия и континентална Европа) не би трябвало да смятат за естествено или политически
правилно използването на еврейски имена за местни герои, рицари и крале. И все пак имената са там, от
тези на ранните действащи лица – като Иосеф – до по-късния – Галахад.
Ако пишеха обикновени измислици, християнските автори не биха издигнали мъже от еврейско
потекло до толкова видни позиции в рицарското обкръжение. Но ги включили, защото легендите за Граала
не били просто за развлечение. Те били създадени, за да се съхрани заветът в едно общество, доминирано
от Църквата, която се стараела да потули историята за рода на Граала в официалните документи.
След спомените на Валеран през 717 г. Граалът се появил за пръв път в литературата през 80-те
години на ХII век с Perseval le Gallois, ou Le Conte del Graal (“Пърсивал Галски, или Повест за Граала”) от
Кретиен дьо Троа. Тогава влиянието на тамплиерите в Европа било в апогея си и неслучайно Кретиен дьо
Троа посветил творбата си на Филип Елзаски, граф на Фландрия. Освен това бил подкрепян и насърчаван в
заниманията си от графиня Мари и граф Дьо Шампан. Литературните традиции за Граала били създадени
под прякото въздействие на ранната върхушка на тамплиерите и свързаните с ордена дворове в Елзас,
Шампан и Лион. “Голямата история на свещения Граал” описва рицарите като пазители на “велика и свята
тайна”. В творбата на Робер дьо Борон “Иосиф Ариматейски” Светият Граал е описан като “съд за светата
кръв”, докато в романа от ХIII век “Парсифал” (Пърсивал, Парцифал) на баварския рицар Волфрам фон