(1461-1483) настоява, че Мария Магдалина е сред династичните предци на френския кралски род, а скоро
след Френската революция доминиканския монах отец Лакордер издава едно особено интересно и
съдържащо нова информация произведение, озаглавено “Св. Мария Магдалина”.
На този фон изниква въпросът защо учените монаси, действайки в разрез с църковните свещеници,
ентусиазирано са се посвещавали на Мария Магдалина. Отговорът е ясен: защото са били учени и въпреки
че става дума за привидно религиозна тема, се интересували предимно от документираните факти.
Епископите пък били заинтересовани само от доктрината и тъй като те я определили, не придавали такава
значимост на историческите данни. Фактически, когато през 1662 г. папа Григорий ХV въвел Congregatio
Propaganda Fide (Конгрегация за пропаганда (проповядване) на вярата), те направили всичко възможно да
наложат доктрината си като задължителна догма. Папа Григорий ХV основал и Колеж за “пропаганда” на
християнските добродетели, чиято цел била да налага спазването на църковната доктрина. В това
отношение църквата не просто използвала пропаганда, но и въвела думата с църковнолатински корен
( propagare: размножавам) – както при разпространение на растенията – “размножаване на еднакви или
подобни видове от един сорт”.
ТРЕВОГА И СТРАХ
Каква е ролята на самата Мария Магдалина във всичко това? Дали наистина е толкова важна за
живота и мисията на Иисус, или е случаен участник в събитията?
От евангелията разбираме, че тя е постоянен спътник на Иисус. Тя го помазва с нардово масло на
два пъти и поддържа близки отношения с майката и сестрите му. Освен това ги подкрепя при разпятието и
ги придружава до гроба на Иисус. Тя е първият човек, който говори с Иисус след възкреснието му.
В това няма нищо неясно или спорно. Всъщност предаността на Мария към Иисус и семейството му
далеч превъзхожда тази на Петър и другите апостоли. Това, че е жена, само по себе си не е достатъчно
основание за нападките след смъртта и от страна на Църквата. Явно в случая с Мария Магдалина има нещо
друго – нещо, което внушава на епископите тревога и страх от нейната значимост.
Тези, които са чели бестселъра на Дан Браун „Шифърът на Леонардо”, знаят, че според неговия
сюжет Мария Магдалина е била не само възлюблена спътница на Исус, но и негова съпруга. В книгата се
говори за дете и потомство – тайна, за която се твърди, че е пазена с векове от тайно общество посветени.
Преди няколко години в „Кръвната линия на свещения Граал” представих и обсъдих темата за брака
и потомството на Исус, но не твърдя, че има тайни, за които Църквата да не знае. Така че този аспект от
„Шифърът на Леонардо” не издържа критика, ако произведението се разглежда фактологически, а не като
романизирана белетристика. Ако не са знаели за брака на Мария Магдалина с Исус и последвалото и
майчинство, епископите не биха имали каквато и да е причина да очернят паметта и. като мнозина други, тя
би останала важен, но случаен герой от Христовата история.
Наистина в историята е имало групировки, които са били нейни поддръжници, но това съвсем не е
тайна. Мария Магдалина е представлявала сериозна заплаха за Църквата. Епископите са го знаели,
монасите са го знаели, знаели са го и организации като тази на тамплиерите – то е било широко известен
факт. Всъщност не е нужен достъп до заговорнически материали или архиви на тайни общества, за да се
открие истината за Мария Магдалина. Нейната история отдавна е общодостъпна и можем да научим много,
ако просто се вгледаме по-внимателно в евангелията от Новия завет.
ПРЕСЛЕДВАНЕ
КЪМ ЗАБРАВА
През 1964 г. папа Павел VI освобождава един изтъкнат ватикански учен от обета му за бедност и
послушание към йезуитския орден. Преди това този свещеник е бил ключова фигура в Папския библейски
институт, а също и в Папския съвет за подпомагане на християнското единство под председателството на
кардинал Августин Беа. Преди това е следвал в Оксфорд и Еврейския университет в Иерусалим и има
докторати по семитски езици, археология и ориенталска история. От 1958 г. е служил на Папския престол
във Ватикана при папа Иоан ХХIII. Доказал се е, бил е уважаван и е имал зад гърба си тридесетина години
вярна служба на Църквата. Въпреки това през 1964 г. се отказва от ръководния си пост в Рим и отива да