— Ти търсиш Откровението в аритметиката. Аз знам по-добър път.
— Палмър, това е единственият път. Това е единственото, което би могло да убеди някой скептик. Представи си, че намерим нещо. Не е необходимо да е изключително сложно. Просто нещо малко по-подредено от онова, което може да се получи случайно при голямо количество цифри. Това е всичко, което търсим. Тогава математиците по целия свят ще могат да намерят абсолютно същия шаблон или послание, или каквото там се окаже. Няма да има повече сектантски разделения. Всеки ще започне да чете едно и също Писание. Тогава никой няма да твърди, че ключовото чудо в религията е трик на някой мошеник или че по-късните историци са фалшифицирали свидетелствата, или че е просто истерия, лудост или заместител на родителя, когато пораснем. Всеки човек ще стане вярващ.
— Не можеш да си сигурен, че ще намериш каквото и да е. Можеш да останеш тук скрита от околния свят и да смяташ, докато цъфнат налъмите. Мисля че все пак е по-добре да излезеш и да кажеш историята си пред света. Рано или късно ще трябва да избереш.
— Надявам се, че няма да ми се налага да избирам, Палмър. Първо физическите доказателства, след това публичните изявления. Иначе… Не разбираш ли колко уязвими ще се окажем? Нямам предвид само себе си, а…
Джос едва забележимо поклати глава. На устните му се беше изписала лека усмивка. Беше доловил известна ирония в положението, в което се намираха двамата.
— Защо си толкова нетърпелив да разкажа историята си? — попита го тя.
Въпросът й прозвуча донякъде риторично. Във всеки случай той не реагира и Ели продължи:
— Не мислиш ли, че позициите ни странно… се размениха? Ето ме мен, носителка на дълбоко религиозно преживяване, което не мога да докажа — наистина, Палмър, едва го проумявам. Ето те и теб, непоклатимият скептик, опитващ се — по-успешно отколкото аз някога — да бъде мил със суеверните.
— О, не, Елеанор. Аз не съм скептик. Аз съм вярващ.
— Нима? Историята, която трябва да разкажа, не е за Наказание и Награда. В нея не се разказва за Пришествие и за Възнесение. И дума не става за Исус. В част от посланието ми се говори за това, че ние не сме основната съзидателна цел на космоса. Случилото се с мен, прави всички ни твърде дребни.
— Така е. Но също така прави Бог много голям.
Ели го погледна за миг и продължи:
— Макар че Земята се върти около Слънцето, властващите сили в този свят — религиозни, както и светски — някога са държали, че тя изобщо не се движи. Така са могли да властват. Или поне да претендират, че имат всичката власт. А истината ги е карала да изглеждат твърде дребни. Истината ги е плашела. Тя е уязвявала властта им. Затова са я потискали. Тези хора са смятали истината за опасна. Сигурен ли си, че си даваш сметка до какво би довела, ако хората ми повярват?
— Аз търся, Елеанор. След всичките тези години, вярвай ми, познавам истината, когато я видя. Всяка вяра, която изпитва възхита пред истината, която се стреми да опознае Бог, трябва да е достатъчно смела, за да приеме вселената. Искам да кажа, истинската вселена. Всичките тези светлинни години. Всички тези светове. Мисля си за мащабите на твоята вселена, за възможностите, които тя предлага на Създателя, и дъхът ми секва. Така е много по-добре, отколкото да го приковеш към един малък свят. Никога не ми е допадала представата за Земята като за зелена възглавничка за краката на Бога. Тя е прекалено успокоителна, като детска приказка, като… транквилизатор. Но твоята вселена има достатъчно място и достатъчно време за Бог, какъвто аз си го представям.
Сигурен съм, че нямаш нужда от друго доказателство. Вече има достатъчно. Лебед А и всичко останало е само за учените. Ти смяташ, че ще ти е трудно да убедиш обикновените хора, че им казваш истината. Аз пък си мисля, че ще бъде съвсем лесно. Смяташ, че историята ти е твърде странна, твърде чужда. Но аз съм я чувал и преди. Знам я добре. Обзалагам се, че и ти я знаеш.
Той затвори очи и след миг изрецитира:
„И видя сън: ето, стълба изправена на земята, а върхът й стига до небето, и Ангели Божии се качват и слизат по нея… Наистина Господ е на това място, аз пък не знаех… Това не е нищо друго, освен дом Божий, това са врата небесни.“46
Беше се унесъл, сякаш държеше проповед пред многолюдна тълпа вярващи от амвона на голяма катедрала и когато отвори очи, на устните му изгря усмивка, като че ли сам се укоряваше. Тръгнаха по широката алея, оградена от двете страни от яркобелите купи на радиотелескопите, насочени към небето. След няколко крачки проповедникът отново й заговори, с малко по-разговорен тон: