— Защо? — попита Ели.
— Любимият ти въпрос. Просто от някакво уважение към мен. Толкова ли много искам?
— Прав си — въздъхна тя. — Не искаш много. Съжалявам.
Той я погледна в очите.
— Каквото и да се е случило в онази Машина, може би те е променило.
— Надявам се, Джон.
Тя се обади на Джос и го помоли да извърши панихидата.
— Излишно е да ти казвам, че не съм религиозна. Но по някое време мама беше. Ти си единствения човек, за когото се сещам, който бих искала да го направи, и съм сигурна, че вторият ми баща ще одобри решението ми.
Джос я увери, че ще пристигне още със следващия самолет.
В хотелската стая, след ранната вечеря, Ели опипа с пръсти плика, галейки всяка гънка и ъгълче. Беше стар. Майка й сигурно го бе написала преди години и го е носела в някое отделение на чантата си, колебаейки се дали да го даде на Ели. Не изглеждаше да е отварян и запечатван отново и Ели се зачуди дали Стотън го беше чел. Част от нея гореше от нетърпение да го отвори, а друга я сдържаше. Поседя дълго време в изтърканото кресло, с колене, опрени в брадичката си.
Звънна камбанка и не съвсем безшумната каретка на телефакса й се събуди за живот. Беше свързан с компютъра в „Аргус“. Въпреки че факсът й напомни за старите дни, сега нямаше какво да се бърза. Каквото и да беше открил компютърът, нямаше да избяга. Пи нямаше да залезе с въртенето на Земята. Ако наистина имаше някакво съобщение вътре в пи, то щеше да си чака там вечно.
Тя отново разгледа плика, но камбанката на факса зазвъня настоятелно. Ако в едно трансцендентно число се криеше някакво съдържание, то трябваше да е вградено в геометрията на вселената още при нейното възникване. Този нов неин проект беше в сферата на експерименталната теология. Но в края на краищата това важи за цялата наука, помисли си.
— ВНИМАНИЕ — отпечата компютърът на дисплея на факса й.
Замисли се за баща си… е, за неговото подобие… за Поддръжниците, с тяхната мрежа от тунели през галактиката. Те бяха свидетели и може би бяха повлияли за възникването и еволюцията на живота по милиони светове. Строяха галактики, запушваха сектори във вселената. Можеха да уредят поне ограничено пътуване във времето. Бяха истински богове, надвишаващи многократно възможностите на благочестивите видения в повечето религии — поне на тези на западната цивилизация. Но дори и пред тях съществуваха ограничения. Не те бяха построили тунелите и не бяха в състояние да го направят. Не те бяха вкарали съобщението в трансцендентното число и дори не бяха в състояние да го разчетат. Строителите на тунелите и вписалите в пи информация бяха други. Те не живееха вече тук. Бяха напуснали, без да си оставят адреса. Когато строителите на тунелите са напуснали, бъдещите Поддръжници бяха останали сираци. Като нея. Като нея.
Замисли се над хипотезата на Еда, че тунелите са дупки на червеи, разположени на подходящи интервали около неизброимите звезди в тази и други галактики. Приличат на черни дупки, но имат други свойства и друг произход. Не бяха съвсем лишени от маса, защото тя бе забелязала как образуват гравитационни кладенци сред отломките в системата на Вега. И през тях същества и кораби от всевъзможен вид кръстосваха и свързваха галактиката.
Дупки на червеи. В красноречивия жаргон на теоретичната физика вселената представляваше ябълка и някой си бе пробил тунели през нея, прояждайки вътрешността с коридори, които кръстосват из сърцевината й. За един бацил, намиращ се на повърхността, това би изглеждало като чудо. Но едно същество, стоящо извън ябълката, не би се впечатлило чак толкова. От такава перспектива строителите на тунелите биха предизвикали само раздразнение. Но ако строителите на тунелите са червеи, то тогава ние какви сме?
Компютърът на „Аргус“ бе проникнал дълбоко в пи, по-дълбоко от всеки друг на Земята, макар и далеч не толкова, колкото бяха успели Поддръжниците. Беше прекалено рано според нея за недешифрираното от толкова време послание, за което й бе споменал Тиъдър Ароуей на брега на едно море, което не може да се намери на никоя карта. Може би това беше само подгряване, прелюдия към нови предстоящи чудеса, окуражаване за нови разкрития, подтик, за да не се обезсърчат хората на Земята. Каквото и да беше, едва ли бе посланието, с което сега Поддръжниците се бореха. Може би съществуват лесни послания и трудни послания, заключени в различните трансцендентни числа и компютърът на „Аргус“ бе открил най-лесното. С малко помощ.
В Станцията Ели се бе научила на мъничко смирение, сякаш й бяха напомнили колко малко всъщност знаят все още обитателите на Земята. Помисли си, че може би има толкова категории по-напреднали от хората същества, колкото съществуват между нас и мравките. Или между нас и вирусите. Но тази мисъл не я потисна. Вместо да изпита яд, тя я изпълни със замайващо чувство на възхита пред чудото. Колко много неща жадуваше да научи тепърва.