Когато, все още задъхана, излезе от гостната, се натъкна на майка си:
— Наред ли е всичко, Ели?
— Да, мамо.
Пое си уж небрежно дъх, но сърчицето й тупкаше и дланите й се потяха. Сгуши се на любимото си място в задния двор, опря колене в брадичката си и се замисли за вътрешността на радиото. Наистина ли са нужни всички тези тръбички? А какво ще стане, ако ги извадиш една по една? Веднъж баща й каза, че са вакуумни тръбички. Какво ли става в една вакуумна тръбичка? Наистина ли в тях няма никакъв въздух? Как музиката на оркестрите и гласовете на говорителите влизат в радиото? Обикновено й отговаряха: „По въздуха“. Нима радиото се пренася по въздуха? И какво става вътре в него, когато сменяш станциите? Какво е „честота“? Защо трябва да го включиш, за да заработи? Може ли да се направи нещо като карта, която да показва как електричеството преминава през радиото? Дали може да се разглоби, без човек да пострада? А ще може ли отново да се сглоби?
— Ели, какво правиш? — извика майка й пътьом, понесла панера с прането към въжетата на двора.
— Нищо, мамо. Мисля си.
Когато беше на десет години, по време на лятната ваканция, я заведоха при двама нейни братовчеди, в наблъскани едно до друго бунгала в северния полуостров на Мичиган. Не можеше да ги понася. Тя така и не разбра защо хора, живеещи край езеро в Уисконсин, трябва да загубят няколко часа в път с кола, за да отидат до езеро в Мичиган. И то само за да видят две дребнави момченца, които се държаха като бебета. Едното на десет, другото на единадесет години. Абсолютни негодници. Как можеше баща й, толкова чувствителен към нея във всяко друго отношение, да държи тя по цял ден да си играе с две подли същества? През цялото лято се мъчеше да ги избягва.
В една знойна, безлунна нощ след вечеря слезе сама до кея. Нечия моторница току-що бе отплавала и лодката на чичо й, привързана към кея, се полюшваше леко върху развълнуваната вода. Всичко наоколо беше потънало в пълно спокойствие. Само далечно цвъртене на щурци и приглушени викове откъм другата страна на езерото. Ели погледна към обсипаното със звезди небе и усети как сърцето й подскочи.
Без да отмества поглед, протегнатата й ръка опипом намери меката туфа трева и тя се изтегна върху нея. Небето бе озарено от звезди. Бяха хиляди. Повечето й намигаха. Само няколко грееха ярко и неподвижно. Ако внимателно се вгледаш в тях, можеш смътно да доловиш различни цветни отсенки. Ето, онази там, ярката, не е ли синкава?
Ели отново опипа земята под себе си. Беше здрава, твърда… успокояваща. Приседна внимателно, изправи гръб и се огледа — наляво, надясно, нагоре и надолу по повърхността на кротналото се пред нея езеро. Виждаше и двата края на водата. Светът само изглежда плосък. В действителност е кръгъл. Всичкото това е една кръгла топка… която се върти в небето… веднъж на ден. Помъчи се да си представи това въртене, с милионите хора, залепени за нея, говорещи различни езици, облечени в странни дрехи, всички залепени за същата тази топка.
Отново се изтегна и направи опит да почувства въртенето. Може би ще успее да го усети, макар и съвсем лекичко. Ето там, отвъд езерото, една звезда примигва сред най-горните клони. Ако притвориш малко очи, можеш да накараш лъчите й да затанцуват. Притваряш ги още мъничко и лъчите покорно сменят и дължината, и формата си. Дали не е само илюзия, или… сега звездата е над дърветата. Определено. Само преди миг просветваше сред клоните. Ето. Сега. Няма никакво съмнение, издигнала се е по-високо. Изглежда това имат предвид хората, като казват, че звездата изгрява.
Земята се въртеше в обратна посока. В единия край на небето звездите се издигаха. Това наричаха изток. В другия край на небето, зад нея, звездите се спускаха. Тази посока беше запад. Всеки ден Земята описваше пълен кръг и едни и същи звезди отново и отново се издигаха на едно и също място.