Липсваше му благородството на покойния й баща и нямаше никаква представа какво значи „чувство за хумор“. Когато някой предположеше, че е дъщеря на Стотън, Ели страшно се ядосваше. Майка й и вторият й „баща“ така и не се решиха да й предложат фамилното име Стотън. Знаеха прекрасно каква щеше да е реакцията й.
Понякога и той проявяваше известна топлота. Както в болницата, когато й извадиха сливиците. Тогава й донесе разкошен калейдоскоп.
— Кога ще ми правят операцията — попита го сънено тя.
— Вече ти я направиха — отвърна Стотън. — Скоро ще си напълно здрава.
Стори й се възмутително, че са й отнели толкова много време, без дори да я попитат, и обвини него за това. След време разбра, че просто се е държала като дете.
Не можеше да си представи, че майка й е способна да го обича истински. Сигурно се беше омъжила повторно заради самотата и слабостта си. Имала е нужда някой да се грижи за нея. Ели се закле, че никога няма да допусне да зависи от някого. Баща й беше починал, майка й се бе отчуждила и тя се чувстваше като заложник в дом на тиранин. Никой повече нямаше да я нарече „Преш“.
„— Бриджпорт ли е това? — попитах аз.
— Камелот — отвърна той.“
Глава 2
Кохерентна светлина
Още от мига, в който осъзнах великата полза от Разума, склонността ми към учението стана толкова неудържима и силна, че нито упреците на другите около мен… нито собствените ми задръжки… можеха да ме спрат да следвам този естествен импулс, с който Бог ме одари. Единствен Той би трябвало да знае защо; и Той също така знае, че съм се молила да ми отнеме светлината на моите прозрения, като ми остави само толкова, колкото е нужно, за да спазвам Закона Му, защото всичко друго е извънмерно за една жена.
А другите твърдят, че дори е вредно.
Позволявам си да предложа на милостивото читателско внимание един възглед, който, опасявам се, може да прозвучи ужасно парадоксално и подвеждащо. Въпросният възглед се състои в следното: Нежелателно е да се вярва на твърдение, за което не съществуват абсолютно никакви основания да се смята, че е вярно.
Длъжен съм, разбира се, да призная, че ако този възглед бъде възприет, той би могъл радикално да преобрази нашия социален живот и политическата ни система. Доколкото в момента те са непогрешими, един такъв възглед би натежал над тяхната непогрешимост.
Огромен пръстен кръжащи в орбита късове материя обграждаше бледосинята звезда в екваториалната й равнина. Скали и лед, метални парчета и органична материя — червеникави в периферията и синкави, колкото по-близо до звездата се намираше орбитата им. Полиедърът с размери на планета потъна в пролуката на орбиталните пръстени и изплува от другата страна. Докато се намираше в плоскостта на пръстена, той периодично беше засенчван от ледени блокове и търкалящи се в празното пространство канари. Но сега, когато продължаваше по траекторията си към точка над противоположния полюс на звездата, слънчевите лъчи се отразиха от милионите му, прилични на купести раковини издатини. Ако човек се вгледаше внимателно, можеше да види как някои от тях едва забележимо се завъртат, сякаш се настройват. Но не можеше да забележи бликащите от него радиовълни, които се разнасяха в космическата пустош.
За всички човешки общности по Земята нощното небе винаги е било спътник и извор на вдъхновение. Звездите създават уют. Те сякаш показват, че небесата са сътворени за благото на човешките същества. И за да ги напътстват. Този емоционален възглед се е превърнал в част от обичайната мъдрост навсякъде по света. Няма култура, в която да отсъства. Някои хора са намирали в звездите подстъп към религиозното чувство. Мнозина са изпитвали смътна боязън и нищожност пред величествените мащаби на мирозданието. Други са извличали от техния блясък вдъхновение за най-екстравагантни полети на въображението.