Николай Теллалов
Контакт
В наше време почти не останаха разумни хора, които да не споделят мнението, че не сме сами в космоса. Всички тайно или явно очакват чуждите цивилизации все някой ден да се появят или да ни пратят радиосигнали. Има и такива, които твърдят, че вече са общували и са се срещали с извънземни, а даже са били и похищавани. Честно казано, подобни люде доста ме притесняват. Не мога да се избавя от предубеждението си към подобни разкази. Изпитвам недоверие, когато слушам и чета истории за контактьори. Когато ми се стори, че ме лъжат, се чувствам не просто оскърбен, но и поставен в неудобно положение да се срамувам вместо измамниците.
Колко ли дебелоок трябва да е човек, за да постъпва така — да обезценява една надежда, един блян с измишльотини!
Всяка събота излизам в гората — за гъби, за ягоди, за шипки — според сезона. Или просто на разходка. Тихите пътеки в полите на близката планина ме зареждат с нови сили да ходя на работа и търпеливо да чакам времето за пенсия, когато ще мога да си позволя по цяла седмица да гледам „Дискавъри“ и да седя в читалнята на градската библиотека. Естествено, няма да зарежа излетите.
Есента не ми е най-любимият сезон, но жълтите и червените корони на дърветата са красиви, окапалите листа приятно шумолят под краката, не е горещо, което е безспорен плюс, понеже съм с високо кръвно, нито прекалено студено, така че да не ме болят ставите.
Вървях по познати маршрути, но понякога си позволявах да се отклоня, за да посетя някоя невиждана преди полянка, поточе или живописно дере, което стръмно слиза надолу към долината, покрита с люспи на керемидени покриви, сиви вени на пътища и кръпки от градини и ниви.
Този път също си рекох да кривна встрани от пътеката. Дощя ми се да поседна на някой пън, да си изям единия сандвич и да пръсна трохите да нагостя и буболечките. Никога не хвърлям салфетки и пликове, в старата колкото мен раница има специален боклукчийски джоб, в който понякога събирам и чужди прегрешения към околната среда.
Реших и го направих. Попадал съм и на по-чудни полянки, от които на всичко отгоре се ширва великолепен пейзаж. Благодарение на очилата все още мога да се наслаждавам на гледките, може би не толкова на формите, колкото на цветовете. Но и тук беше приятно, имаше и къде да се седне — на мъхест камък, сбръчкан колкото мен, но за разлика от него бях много по-гладко избръснат.
Поседнах и се отдадох на удоволствието да се слея с природата.
По някое време бръкнах за сандвича, но забелязах край камъка счупена и потъмняла от дъжда и слънцето касета. Някой е идвал тук с музика, все едно естествените звуци са му били малко. Оставил е и други следи от посещението си. Най-безобидната диря беше огнище от камъни с черна купчинка въглени.
Сърцето ми се сви и тръгнах да обикалям полянката, събирайки смачкани пакети цигари и бирени шишета, найлонови пликчета и избелели хартийки. Тъжно, ох, тъжно… Поне бяха хвърляли фасовете в огъня, намерих малко пръснати угарки наоколо. Пак добре.
После видях нещо, което помислих за гъби, може да бяха захвърлени парцали и се приближих да проверя. Наложи ми се да сменя очилата.
Първо ми заприлича на гнездо на оси, но беше с открити килийки и доста по-сложно, че и направено сякаш от восък — полупрозрачен в краищата и меко преливащ от бяло към бледо-кехлибарено в средата. Изумително крехко и красиво. Беше и някак прекалено геометрично като орнамент от заоблени кристали. Колкото повече го гледах, толкова по-малко ми наподобяваше нещо виждано преди. Имаше сигурно около метър-метър и нещо в диаметър. Ни петно, ни купчина.
Наведох се, понечих да пипна с пръст края на нещото и усетих слаба топлина. А после забелязах, че мърда. Отдръпнах ръка.
Това чудо растеше — встрани и нагоре. По някое време ветрецът спря да шуми в клоните и долових слабо шумолене или звън на стъкълца. Бях много изненадан и учуден. Вгледах се по-внимателно.
Килийките пълзяха със скоростта на минутната стрелка на часовника ми, може би малко по-бързо. Сухата трева, листата и самата пръст пред восъчните пипалца се топеше в тясна няколко милиметра ивица. Там ниско се стелеше тънка пара, от която поникваха нови килийки. И всяка от тях беше малко засукана, с много фини ребърца — кръстоска между охлювче и парче пчелна пита. Същите структури, но по-едри, се извисяваха в центъра на Нещото, образуваха кулички, съединени с паяжина мостчета. Като цяло ми се стори, че Нещото има спирално-шестоъгълна форма на основата си, а всеки отделен негов участък копира цялото петно — или обратното…
Видях, че буболечките бягат от Нещото, сякаш уплашени от него. Но интересното беше, че когато един заблуден бръмбар се набута в зоната на разширяването, килийките спряха. Бръмбарът се опомни и обърна назад, а восъчните кристали продължиха да изникват и нарастват. Досущ, но не съвсем, само като идея, та все едно ледени орнаменти по изпотено стъкло през зимата. Колко интересно!