Любопитството ми обаче отстъпи пред предпазливостта, когато периметърът на Нещото докосна обувката ми. Отместих се и продължих да наблюдавам. Беше много вълнуващо. Нямах никакво обяснение за това явление, не ми хрумна абсолютно нищо. Съжалих, че се отказах този път да взема фотоапарата, а още повече съжалих, задето отклоних предложението на сина да ми вземе едно евтино цифрово апаратче, с което щяло да ми е по-лесно.
И така, крачка по крачка, Нещото напредваше, а аз заднешком отстъпвах. С удоволствие наблюдавах как петното погълна пропуснати от мен изгорели кибритени клечки и парчета вестник. Центърът на Нещото се издигаше, цялата формация все повече придобиваше формата на пирамида от обемни шестоъгълни спирали. Обърнатите към мен килии, вече уголемили се колкото кюнци за печка, бяха започнали да образуват по вътрешните си стени ребра и нови по-дребни килийки.
Не усетих точно кога съм започнал да се тревожа. Имаше ли спиране Нещото? Докога щеше да нараства?!
Взех една клонка и го побутнах. Вече беше направо огромно — не би се събрало в хола на новата къща на дъщерята. Не знам защо очаквах, че по периферията си то ще е твърдо и трошливо, а в средата меко и еластично или наопаки.
Полупрозрачните настъпващи кристали се оказаха еластични, но колкото автомобилна гума. По-вътрешните килии пък бяха твърди, може би като дървесина на бук или дъб. Не успявах да се протегна към центъра, но комай там Нещото бе станало твърдо като бетон. Или броня.
Навсякъде, където го докосвах, петното — не, вече пирамидата, — замръзваше, а после, щом отместех пръчката, спокойно продължаваше да си расте — нагоре и встрани. А навярно и в дълбочина.
Ето кога се уплаших. Представих си Нещото високо първо колкото Витоша, после като Мусала, а нататък и Еверест, разпростряло се на площ колкото България, после Европа и Азия… На Марс била най-високата планина в слънчевата система. Глупости! Беше пред мен — още като зародиш. Който хич и не мислеше да спира.
Какво да правя?!
Докато премислях, му се скарах. На глас. Нахоках го, задето е тръгнало да расте така, сякаш светът е лично негов. Не мислех на сериозно, че ще ме чуе. Просто успокоявах себе си.
Разбира се, че не ме чу. Растеше си като гъба, изтласквайки ме вън от поляната. Докосна камъка, на който бях седял и после подпрял раницата. Хукнах да я спасявам, макар че веднага ми се стори глупаво. Къде съм се завтекъл да си отървам кърпената брезентова торба, когато много повече и далеч по-важни неща са застрашени!
Трябваше нещо да сторя! Да спра Нещото! Имам деца, внуци, жена, все още живи приятели, братя — всички по-млади от мен. За тях и за всички други хора трябваше да се погрижа, не за раницата!
Ала понеже още нямах план за действие и не разбирах на какво съм се натъкнал, аз си продължих да кретам на подскоци към камъка като изкуфяло старче. Ама наистина изкуфяло! Светът е почнал да се руши, а той гледа да си спасява раницата…
Никога не съм си представял, че ще попадна в такава ситуация!
Подпрях се на камъка, беше ми се разхлопало сърцето. И видях, че захвърлената счупена касета още лежи пред него. Именно заради нея тръгнах да обикалям и да чистя. Втренчих се в изтърканите надписи, но те не се четяха.
Краят на Нещото се добра до касетата.
И тогава се случи онова, заради което станах убеден привърженик на чуждите цивилизации.
Килийките опипаха касетата и цялата кристална структура изведнъж спря да се движи и нараства. А касетата стана прозрачна и почти изчезна, но сетне отново взе да се уплътнява. Когато процесът завърши — за по-малко от минута, — похабената вещ лежеше нова-новеничка. На нея пишеше: „Горещи хитове от лято 2004!“.
Устата ми пресъхна и разбрах, че съм зяпал като хептен малоумен дядо. Затворих я, преди да ми е изпаднало ченето, макар да ми се мярна мисълта, че не би било зле и то да се реставрира от Нещото.
Нещо… Пришълците!
А извънземната пирамида от шестоъгълни спирали от восъчно-кристални килийки и килийчета започна да се свива в себе си — много по-бързо, отколкото когато нарастваше. Гледах я втрещен, после се запрепъвах да гоня отстъпващите й краища. Завиках, заумолявах я, хей, недей, на Земята има място за всички!…
Пак не ме слушаше. Прибираше се обратно, смаляваше се, кристалчетата й се изпаряваха, но както и преди, излъчваха мека ласкава топлина.