Джейсън се прокашля смутено, преди да отговори:
— Опасявам се, че нямам никакви въпроси, тъй като положението, в което се намирам ми се струва доста неясно.
— В такъв случай ще се наложи да Ви информирам, че вследствие на катастрофа при секретен полет, извършен преди тринадесет дни Вие загинахте и останките Ви бяха намерени едва вчера.
— Изглежда не Ви разбрах добре — стреснато отвърна Джейсън.
— Опитвам се да Ви обясня, че сега притежавате военнопленнически статус поради спецификата на изпълнената от Вас задача — нервна нотка се прокрадна в гласа на седящия срещу Джейсън, докато той трескаво се опитваше да сглоби откъслечните си спомени.
— Не бих искал да губим времето си и затова, казано направо, какво смятате да правите оттук нататък?
— Това, което научих ме кара да мисля, че не ми е предоставен кой знае какъв избор.
— Напротив. Имате уникалния шанс да спечелите своето завръщане след като изпълните определена мисия. В противен случай ще се сбъдне това, което Ви разказах в началото, поради очевидната невъзможност да останете тук.
— Какво трябва да направя, за да ме освободите?
— Задачата Ви ще се състои в полет над Южното кралство, с цел доставка на пратка за владетеля.
— Полет над Външните територии?!
— Разбира се, изборът е изцяло Ваш. Имате възможност да помислите до утре — с едва доловима усмивка отвърна събеседникът на Джейсън.
Поредният повик по радиостанцията отново не получи отговор и Джейсън извърши последната предвидена корекция в курса, стараейки се да не хвърля прекалено често поглед към индикатора на горивото. След още няколко минути, прекарани в безплодни опити за свръзка, той се видя принуден да се спусне над самите върхове на дърветата, в търсене на подходящо място за приземяване. В този момент на върхово напрежение внезапно си даде сметка, че както всички останали, летели над тези райони, той не се бе сблъскал с нищо друго освен с така нареченото Свойство на Външните територии, изразено в жизнената необходимост да очакваш неочакваното. Едва сега, той с пълна сила разбра значението на това, на пръв поглед парадоксално твърдение, споделяно от всички пилоти, с които бе разговарял на тази неособено популярна тема. Досега не бе изпитал нито влиянието на някое от многото загадъчни метеорологични явления, за които така често рапортуваха летците от базите наоколо, нито бе видял нещо от потресаващите картини, изпълващи обърканите и отчаяни последни съобщения на изчезналите в зоната. А ето че му се случи нещо далеч по-малко „вълнуващо“: всички карти на района се оказаха по-остарели дори от най-смелите очаквания. Просто постоянно изменящият се облик на Външните територии не можеше да бъде отразен от все по-редките полети. Най-после, леко ускореният му пулс го накара да се отърси от мислите си, усещайки този пръв признак на паниката. Оказа се, че е безсмислено да се опитва да го овладява, защото внезапно в ефира се появи нов шум, който след малко се превърна в глас, повтарящ очакваната от часове кодова дума.
Времето напредваше, а все още не се забелязваха дори най-малки признаци на обитаемост наоколо, въпреки старанието на Джейсън стриктно да се придържа към дадените му указания. Този път мисълта за неочакваното предизвика само саркастичната му усмивка. Все още не искаше да повярва, че всичко щеше да свърши по такъв идиотски начин. Сякаш опитвайки се да разсее тревогата си, той отново включи радиостанцията, за да открие, че връзката се е разпаднала. Тук вече не издържа и кабината се изпълни с неистов истеричен смях. Погледът му се замъгли и в първия момент той не можа да възприеме това, което се откри зад поредния хълм. След първоначалния шок, съзнанието му успя да свърже „огромен“ с нещо друго, вече почти нищо незначещо, дошло от дълбините на това, което наричаше свое детство. Джейсън дори не успя да се замисли защо „замък“ бе думата, която постройката извика у него, защото в следващия момент вниманието му бе привлечено от кулите й, вече осеяни с безброй светлинки, изгрели заедно с първите звезди на фона на залеза. След миг той забеляза платформа, която изглежда изпълняваше функцията на площадка за кацане. В центъра й стоеше човек, размахващ над главата си две запалени факли.
Всичко наоколо се разпръсна и изгуби, потъвайки в необятните дълбини на този немигащ поглед, приковал вниманието му още с влизането в стаята. Няколко секунди или може би минути трябваше да изминат, преди Джейсън да забележи останалата част от лицето на седналия срещу него мъж на неопределима възраст. Невероятното съчетание между младост и старост се подчертаваше най-вече от почти напълно побелялата коса, на фона на която свежата младежка кожа, странно прорязана от малко, но много дълбоки бръчки, навяваше непреодолимо усещане за благоговеен ужас. Едва сега той долови присъстващата от самото начало усмивка, противоречива като всичко останало по това невъзможно лице. Доколкото можеше да се довери на усещанията си, Джейсън видя в нея отрицанието на всички изпитани от него до момента емоции. Тя бе съчетание от ирония и досада, граничеща с апатия, странно примесени с великодушна доброжелателност. Малко по малко, с точно отмерен маниер, мъжът смекчи остротата на чертите си и в момента, когато леко се надигна, за да подаде обсипаната си със скъпоценности ръка, Джейсън дори откри един нов лукав проблясък в предишната изпитателност на погледа му.