Институтът сътрудничи тясно с японски медицински заведения, като им възлага разработката на отделни задачи и ги субсидира. Към института е създадена „подвижна лаборатория“ — група от тридесет души професори и лаборанти. Появи ли се необходимост, тя може да бъде изпратена във всяка точка на земното кълбо и е готова да започне незабавно работа.
От всичко това следваше заключението, че „отряд 1003“ не се занимава с никаква осъдителна дейност. Но дори в откритите за посетители лаборатории бяха окачени табелки: „Вход за външни лица забранен“, „Без разрешение на отговорните лица от американската армия …“ Последното явно бе предназначено за работниците японци. От думите на водача излизаше, че в института работят над двеста японци, но на практика по-голямата част от тях се оказваха пазачи или чисто технически персонал, а всичко бе поставено под ръководството на американски офицери.
В края на краищата на Хирано стана ясно, че „свободният достъп в института“ не е нищо друго освен измама; а неговата светая светих както преди е скрита от посетителите зад плътната стена на секретността.
В края на юни, през един от слънчевите дни, които се случват толкова рядко в сезона на продължителните проливни дъждове, Хирано отиде в Парламентарната библиотека, за да събере допълнителен материал за статия. На връщане към къщи реши да се отбие към „Акасака Мицке“. Изобщо от Парламентарната библиотека бе еднакво близо и до спирката на метрото „Парламент“ и до „Акасака Мицке“, но Хирано дори не забеляза как тръгна натам, където залязващото слънце изчезваше зад покривите на сградите.
Хирано не бързаше за никъде и се мъкнеше бавно в тълпата, връщащи се от работа хора, любувайки се на красивата лятна вечер. Когато стигна до кръстовището на „Акасака Мицке“, той се разколеба — струваше ли си сега, в най-натовареното време, да слиза в метрото и да се друса в претъпкания вагон. Вече е късно да се връща в редакцията, в къщи никой не го чака…
Спря се пред един хотел, още не решил какво да прави. Покрай него бързаха за някъде весели двойки. Вниманието на Хирано бе привлечено от уютното кафене на терасата на втория етаж на хотела — шестоъгълник със стени от кехлибарено стъкло.
Слънчевите лъчи падаха направо на улицата, прозирайки се между стърчащите една до друга многоетажни сгради. Тези минути бяха редки — слънцето надниква в този район на Токио само лете и само преди залез.
Хирано пресече бързо улицата и се вля в насрещния човешки поток. Сред тълпата имаше много предизвикателно ярко облечени жени. Идваше времето на вечерната им работа. Една от тях изуми Хирано с красотата си. Като сравняваше във въображението си срещнатото момиче с момичетата от Сагами, също красиви, но все пак малко провинциални, той си помисли, че жените от този квартал се отличават с някакъв особен блясък.
Всичко е обмислено грижливо, всяка подробност на тоалета и грима отговаря на вкусовете в съвременния голям град, където дава тон изкуствената красота. Хирано вървеше и разглеждаше крадешком девойката. Нещо привличаше погледа му и го караше да се заглежда в нея. Някакъв полузабравен спомен… А девойката все повече и повече се отдалечаваше.
Изведнъж Хирано забеляза, че тя носи в кошничката си котенце и неволно извика. Момичето се озърна недоволно. Хирано рязко се обърна и се втурна към него:
— Извинете, не се ли казвате Мари?!
Девойката трепна и погледна изненадано Хирано. Да, тя беше се променила много, макар че чертите на лицето й са се запазили същите — като на момиченцето от далечното му детство.
— Аз съм Тацуши Хирано. Сигурно си спомняте, аз имах кученце — Гомбе. А вие сте Мари, нали, имахте котка — Мичиру! Помните ли къщата, в която живеехме, в Накано?!
— Да, да! — възкликна радостно девойката и се усмихна.
— Колко се радвам! — Хирано се почувствува безкрайно щастлив. Той гледаше възхитено елегантната Мари. — Толкова време се мина! Как е майка ви, здрава ли е? — Хирано вече се канеше да покани Мари в кафенето, но тя изведнъж каза неочаквано студено:
— Сигурно сте се припознали. Ние не се познаваме.
Хирано дори се обърка.
— Извинете ме, но аз бързам. — Мари обърна гръб на Хирано и побърза да продължи пътя си.
— Мо… моля ви… почакайте! Вие сте Мари! Не бих могъл да сгреша … — извика след нея Хирано, като се опитваше все още да я задържи.
— Грешите.
— А как се казвате?
— Има ли някакво значение?
— Но … — Хирано напразно се мъчеше да намери нужните думи, а девойката вече изчезна сред тълпата минувачи. Сега не би могъл да я наближи. А ако тръгне след нея — току-виж извикала полицай.