Нагасава изглеждаше много по-стар за възрастта си. Вече се движеше доста свободно, види се, лечението беше ефикасно, но говореше трудно, преглъщаше края на думите.
Хирано стана да го посрещне и след като си размениха обичайните поздрави, му разказа за целта на своето посещение.
— Остров Морското конче ли? … Дори не ми се иска да си спомням за него. — Нагасава помрачня. За да предизвика откровеността му, Хирано трябваше да разкаже цялата история на своите издирвания.
— Добре, ще ви разкажа това, което зная. Човек трябва да е голям негодник, за да скрие там труп.
— Наистина ли погребваха на острова нещастниците, върху които правеха опити?
— Да, стотина души. А за работа там събираха млади момчета, донаборници, от шестнайсет до деветнайсетгодишни, непременно без семейства. Изпратиха им сини листчета — повиквателни за трудова мобилизация. Събраха всички в Кагошима, ваксинираха ги, а след това ги обучаваха, четоха им лекции за тифа, чумата, холерата, дизентерията, инфекциозния менингит. След това ги качиха на кораб и ги откараха на острова.
Мен ме мобилизираха извънредно, за попълване на контингента. Струва ми се, бяха ме наклеветили, че съм чел една бунтовна книга — „История на социалната мисъл“.
Сред работниците изобщо имаше много такива като мен — заподозрени в антивоенни настроения и симпатии към социалистическите и комунистическите идеи. Но какво можеха да разбират от тези неща момчета, които не бяха навършили дори двайсет години? Те би трябвало да живеят под закрилата на родителите си, а ги взеха и ги пратиха в този ад, уж да защитават родината.
— Доколкото разбирам, умирали са не само онези, върху които са правени опити?
— Разбира се. Ваксинациите не помагаха винаги. А инжектираха всички подред, по десет ваксинации наведнъж — не се знае каква беше ползата от тях. Може би ги правеха ей тъй, само да ни залъжат. Защото иначе нямаше да умират толкова много от нас… Освен това най-много умираха новаците, ония, които току-що бяха дошли на острова. Навярно оживяха само тези, които са придобили имунитет. Ето, да речем, аз, наскоро след като пристигнах на острова, получих страшно разстройство и си мислех, че вече е свършено с мен, но оживях и друг път не съм се разболявал, макар че влизах в допир с болни от най-различни болести — и от чума, и от холера…
— В какво се състояха опитите над живи хора?
— Заразяваха ги. Даваха им заразена храна или пускаха в помещението преносители на заразата, насекоми — мухи, бълхи, паяци. След това наблюдаваха как се развива болестта. Или пък събличаха пленниците съвсем голи, завързваха ги за някой стълб и взривяваха близо до тях бомба с шрапнел, за да предизвикат газова гангрена.
— Ужасно! А какво правеха с труповете на пленниците?
— Изгаряха ги в специална пещ. Но след това труповете станаха толкова много, че вече нямаха възможност да ги изгорят, докато се превърнат на пепел. Затова изгаряха само тъканите, а костите оставаха. В същата пещ изгаряха и работниците, които умираха от болести.
— А защо не ги изпращаха на други острови?
— Та нали болестите бяха страшни, заразни. Заразените затваряха в специален изолатор и те умираха там без медицинска помощ. Дори ако се разболееше приятелят ти, не позволяваха да го посещаваш или да се грижиш за него. Избавяха се от труповете на мъртвите съвсем тайно. В Япония изпращаха само онези щастливци, чието заболяване беше сравнително леко. И ги предупреждаваха: „Забравете всичко, което сте видели или чули на острова. На никого нито дума — нито на родителите си, нито на братята си. Дори насън!“ От острова не можеше да бъде изнесено дори късче хартия.
— От всичко това следва, че на острова са отглеждали бактерии, нали?
— Правеха и специални съдове. Там ги наричаха „бомби със сюрприз“.
— Защо „със сюрприз“?
— Пълнеха ги с бактерии и ги оставяха на неприятелска територия. Казват, че американците после ги нарекли „неексплодирали бомби“. Бактериологичното оръжие действува само тогава, когато е биологически активно. Затова там създаваха специални опаковки. Най-подходящи бяха керамичните съдове, но имаше и други начини — използваха книжни кесии, натъпкваха с бактерии хранителни продукти, заразяваха сапун, дрехи, животни, чието месо се яде. Развъждаха насекоми — преносители на болести, издръжливи на големи студове.
— А никой ли не се опитваше да избяга?
— Имаше и такива, но жандармите ги залавяха до един. Никой не можа да избяга.
— И как постъпваха с бегълците?
— Изпращаха ги да работят на най-опасните места — където се отглеждаха чумни и холерни бактерии. Над някои от тях правеха опити.