— А какви хора бяха на служба там?
— Комендантите бяха лекари — подполковници и полковници от медицинската служба, но те често се сменяха. Не можеха да издържат повече от половин година. Кадровите офицери също се съгласяваха насила да служат на острова, казваха, че това е „служба при дявола“. Комендантът на острова ръководеше шестте отдела — производствения, изследователския, изпитателния, лечебния, административния и отдел „Охрана“. Най-важен беше производственият отдел, където отглеждаха бактериите, като за всеки вид бактерии във „фабриката“ имаше специална сграда. Холерните и чумните групи работеха в специални сгради, които предизвикваха у хората панически ужас …
Виждаше се, че страшните картини от живота на острова са се отпечатали дълбоко в паметта на Нагасава.
— … Изследователският отдел се занимаваше с опити над живи хора. Отдел „Охрана“ всъщност беше чисто и просто жандармерийският отряд, който охраняваше острова. Жандармите презираха всички други офицери, защото те, включително и комендантът, бяха само медици. Когато наближи краят на войната, за командир на жандармерийския отряд беше назначен майор Котаки. Това беше страшен човек, нарекоха го Котаки Дявола.
— Как се казваше? Котаки ли? — Хирано се стресна.
— Да, Котаки.
— А малкото му име помните ли?
— Фумиюки. Нима мога да му забравя името… Тогава работниците измислиха дори една песен: „Можеш да преплуваш бурното море, но не можеш да преминеш този «дяволски водопад».“ Става дума за това, че единият от двата йероглифа, с които се пише фамилното му име, означава „водопад“.
— Фумиюки Котаки… — Хирано дори изахка, Той беше чувал това име от Кейко Накамура, Това е президентът на компанията „Амарилис“, който я препоръча на Джордж Охара, доставчик на жени за големците от политическия и деловия свят … Бивш жандарм, служил на остров Морското конче!
— Познавате ли се с Котаки? — Нагасава забеляза реакцията на събеседника си.
— Ако не е някакво съвпадение, познавам го. Той е собственик на сладкарници из цяло Токио.
— Котаки търгува с пасти?!
— Освен сладкарници има и кафенета. Може би сте чували за „Амарилис“. Главното му заведение е в Роппонги, а филиалите са разпръснати из цялата префектура Токио.
— Изумително! Котаки търгува със сладкиши! — Нагасава се засмя. Но смехът му беше горчив. — Навярно не може да му се отрече, че има чувство за хумор. На острова наричаха затворниците, върху които правят опити — „каши“47. Ще попитате защо? Не знам, дали защото им даваха да ядат сладки и бонбони, напълнени с бактерии, дали защото ги докарваха до полумъртво състояние. Изобщо Котаки обичаше да си играе на думи; много му харесваше например думата „кейк“48, тъй като му звучеше като „присъда“. А сега виждам, че и названието на фирмата си не е избрал случайно. На острова не растеше никакъв бурен — даже овчарска торбичка, — затова пък навсякъде цъфтеше отровният ликорис. Наричахме го „цветето на смъртта“.
— Защо пък „цвете на смъртта“?
— Защото „амарилис“ е име на цвете, роднина на ликориса.
Хирано не можа да се въздържи да не извика от учудване. Ако Котаки е нарекъл сладкарниците си „Амарилис“, защото в миналото е измъчвал затворниците — обект на престъпни опити, а на острова, където е ставало това, са цъфтели „цветя на смъртта“ — той наистина има чувство за хумор. За черен хумор. Естествено Котаки не би искал хората да научат с какво се е занимавал на Морското конче. Разбира се, той не разказва на никого за миналото си, но и след като сменил след войната професията си, този таласъм е оставил кървави следи върху надписа на своята фирма. Какво е това — безразсъдност? Или нахалство?
Казват, че пастите и тортите в „Амарилис“ били прекалено сладки. Дали това не е, защото Котаки навремето е подслаждал своите отровни банички, та затворниците да не се сетят веднага за смъртната им опасност?…
Нагасава продължи:
— А химическо оръжие произвеждаха на остров Окуноджима в град Такехара, префектура Хирошима. Там работеха около петдесет хиляди работници. Произвеждаха се около четиристотин тона газове — иприт, сълзотворни и кихавични газове, циан. Чувал съм, че през 1935 година почти цялата смяна се отровила от газове и се наложило да спрат работа. По-късно някои от тях заболяха от рак на белите дробове или страдат от хроничен бронхит. Казват, че и сега умирали по десетина души от тях. В Такехара и до днес живеят около три хиляди работници, пострадали от газовете, но никой не им оказва никаква помощ. Тези хора от дълги години се борят поне за някаква компенсация, но всичко е безполезно.
47
„Каши“ означава буквално сладкиши, бонбони. Но освен това в зависимост от произношението и йероглифното й изписване думата може да означава и „полумъртво състояние“.