Хирано мълчеше.
— А работниците на Морското конче — по-голямата част от тях бяха юноши сираци, — разбира се, бяха обречени на още по-печална участ: те просто умираха в изолатора. При нас всичко се пазеше в много по-строга тайна, отколкото на Окуноджима, поради което в хрониката на военните години не е останала дори следа. Ликорисът предизвиква и досега у мен отвращение. Щом го видя, спомням си адския пустинен остров. Но там ликорисът беше единственото цвете. Като гледахме цветовете му, спомняхме си за родните поля и равнини. Когато умираше някой от другарите ни, пак от тези цветя слагахме до възглавето му. Други там нямаше. Това бяха наистина и цветя на смъртта, и остров на смъртта.
Нагасава посърна от своите спомени за тези отдавнашни времена. Бяха се минали вече тридесет години след войната, но старите рани не зарастваха.
— Какво нахалство — да нарече заведението си „Амарилис“! Де да знаеха някогашните ми другари, но те вече не са живи … — каза със злоба Нагасава.
— А може би Котаки е искал по този начин да утеши душите на загиналите?
— Как ли не! Нима Котаки Дявола е способен на такива чувства … Той е същински дявол.
— Бихте ли познали сега Котаки?
— Такива като него не се забравят. Ако ми попаднеше сега пред очите, не зная какво бих направил с него…
— А как сте със здравето? — смени темата Хирано, той бе научил за Морското конче всичко, което искаше да знае.
— Сигурно вече няма да се поправя … — каза с чувството на обречен Нагасава.
— Но лечението е дало добри резултати.
— Моята болест е неизлечима.
— Нали сте прекарали инсулт?
— Това е за пред другите хора… Всъщност съм болен от съвсем друго.
— От друго? — учуди се Хирано. — Какво имате предвид?
— Нека говорим по-тихо. — Нагасава се озърна уплашено. — Имам белокръвие. Левкемия. Облъчен съм.
— Хирошима … или Нагасаки? — „Ех, че нещастник! — помисли си Хирано. — Да оцелее на «острова на смъртта» и да попадне под атомна бомбардировка.“
— Не, не, не съм бил там. Облъчих се в атомна електроцентрала.
— А как сте се оказали там? — Хирано беше учуден съвсем. Той не очакваше, че разговорът ще се докосне до атомните електроцентрали.
— Бях общ работник, странствувах от централа в централа. Такива като мен се наричат „прелетни птици“ или „атомни скитници“.
— Но защо сте в тази болница?
— Измама … Компанията се страхува да не се разчуе за аварията и държи пострадалите тук … От нас искат да се примирим със съдбата си, да не се оплакваме. Освен мен тук има още няколко „атомни скитници“.
— Иска ми се да ми разкажете за „атомните скитници“, разбира се, ако нямате нищо против. — Хирано дори се премести напред, толкова го заинтересува новата посока на разговора.
— Само че не ме издавайте. — Нагасава явно искаше да разкаже всичко, но се виждаше, че не смее, страх го е.
— Обещавам ви — увери го Хирано.
— Бях на служба в един завод за селскостопански машини в Нагоя, но собственикът се разори: полиците, с които бяха му плащали, се оказаха фалшиви. След това живеех с помощта за безработни. Веднъж, когато бях на трудовата борса, се срещнах с един човек, който ми предложи работа в атомна електроцентрала. Храната и квартирата бяха за сметка на компанията плюс седем хиляди йени на ден. Учудих се — видя ми се много щедро. Той помисли, че искам да се откажа, и ми предложи още хиляда йени. Трябваше да отида във Фукушима. Попитах защо търси работници толкова далеко. Той ми каза, че местните хора не искали да работят в АЕЦ. А на мен точно тогава ми свършваше осигуровката за безработица, за по-добра работа нямах никаква надежда и се съгласих. Изпратиха ме в една болница и ме накараха да се изследвам. Минах през тази проверка и ми дадоха билет за влака. Не ми платиха пътните в брой, сигурно ги беше страх,. че ще избягам.
Нагасава спря, за да си поеме дъх.
— А този човек защо е дошъл тъкмо при вас? Сигурно ви е следил?
— И аз мисля така. Виждал ме е на трудовата борса. Та, пристигнах където трябваше, отидох в хотела, който ми беше посочен. Там ме посрещна чиновник от електрокомпанията, каза ми да си напиша автобиографията, а след това ме подложиха на още един медицински преглед в тамошната болница. Щом държат толкова строго, викам си, работата ми е спукана. Когото не одобряваха по здравословни причини, веднага биваше връщан обратно.
— Нима започвахте работа веднага след медицинския преглед?
— Не, преди това имаше инструктаж по техника на безопасността. Инструктираше ни началникът на някакъв си отдел в централата. Той твърдеше непрекъснато, че там била осигурена стопроцентова безопасност, но след като бяхме чули много ужасяващи истории, никой не му вярваше.