— Каква беше конкретно работата ви?
— На нас не ни обясняваха какво правим. Нещо като текущ преглед на активната зона на реактора, ремонт … Обличахме защитни дрехи и когато майсторът ни дадеше сигнал, слизахме по една желязна стълба в активната зона. Майсторът ни говореше с микрофон, даваше ни нареждания какво да правим. Измъквахме някакви използвани материали, миехме частите, съединявахме нещо, монтирахме. Работата беше различна, зависи в каква бригада ще се паднеш. Когато дозиметърът запищя за пръв път — той е предвиден за осемдесет мили49, — излязох от зоната, а майсторът започна да ми се кара; няма защо да му обръщаш внимание, казва, уредът има резерв, връщай се назад, свърши си работата. Ония, които са работили дълго време, свикват; броячът може да показва четирийсет, петдесет мили — не е страшно, могат да продължават. След това изобщо престават да обръщат внимание дори ако дозиметърът им пищи непрекъснато. Създава се навик. С разума си разбираш опасността, но нали не се вижда, не мирише и в края на краищата свикваш. Къде ще намериш такава работа: работиш половин, най-много един час, а ти плащат за цял ден. Който е опитал веднъж тази работа, вече няма да я напусне никога доброволно — каза Нагасава и се усмихна. — Допустимата дневна доза е осемдесет мили, а ние понякога получавахме по двеста. Преоблъчване. Но за сметка на това — пари. Наистина за нас оставаха едва трийсетина на сто от тях — останалите прибираха предприемачите.
— Осем хиляди йени на ден! Човек може да си представи какви огромни суми се изразходват за атомните електроцентрали.
— Казват, че само за един атомен реактор били необходими хиляда и петстотин работника на ден. Трябва да се каже, че реакторите, които Япония купува от Америка, са несъвършени; това са по-скоро експериментални реактори. Многобройните им дефекти се компенсират от евтината работна ръка, от труда на „атомните скитници“. Тези нещастници са нещо като части на дефектните реактори. А облъчените работници не са нужни на никого, това са просто производствени отпадъци. Мисля, че ние, „атомните инвалиди“, ще ставаме все повече и повече. Администрацията на АЕЦ не жали хората.
— Ако само за един реактор са нужни хиляда и петстотин работника на ден, колко ли такива работници има в цялата страна? И всичките ли ги осигуряват предприемачи?
— Администрацията не иска да има работа с неквалифицирани работници. Всичко се дава на откуп на предприемачески фирми. — На лицето на Нагасава се изписа сянката на умора. — За да наберат необходимата работна сила, представителите на тези фирми ходят дори в приютите за бездомници в Санья и Камагасаки50. Казват, че докарвали и негри от Америка. Предпочитат да наемат самотни хора. Ако стане нещастен случай, предприемачите се стараят да потулят работата.
— Но нали преоблъчването не може да бъде скрито толкова лесно. Доколкото зная, има специален център, където се регистрира дозата на облъчване, получена от всеки работещ в атомната промишленост, и там се следи строго тя да не надминава в никой случай допустимата норма.
— Всичко това е фалшификация — възрази Нагасава. — Инструкторът по безопасността може да запише такава доза, каквато си иска. А и самите работници не си знаят дозата. Всеки е заинтересуван да му запишат по-малко, защото достигането на допустимата доза го заплашва с уволнение. Някои забелязват, че са болни едва когато започне да им се повръща, да им тече кръв от носа, когато се усещат отмалели или почва да им капе косата. Но тогава вече е късно. Ето, погледнете мен. Преди да започна работа в АЕЦ, имах чудесна коса, нито един бял косъм, а сега изглеждам като седемдесетгодишен старец. И зъбите ми изпадаха, сега съм с протези.
Нагасава отметна с ръка белите си кичури и отвори уста. Ето с какво се обясняваше неразбираемият му говор…
— На колко години сте сега? — попита го Хирано. Той не можеше да повярва, че годините на Нагасава са толкова малко.
— На петдесет и четири. Десет години съм работил в атомните централи…
— А как постъпихте в тази болница?
— През октомври миналата година се почувствувах зле. Провериха ме на специален апарат, който измерва натрупаната доза на облъчване. Оказа се, че надминава три пъти нормата. Исках да подам заявление за трудова злополука… Тогава довтаса директорът на предприемаческата фирма, целият позеленял от злоба, започна да ме заплашва и ме накара почти насила да се подпиша под един документ, че нямам никакви претенции. Отначало отказвах да приема доброволно тази сделка; тогава той доведе някакви си гангстери, които ми казаха: „Опичай си ума, че иначе току-виж някой от семейството ти го премазала кола!“ Уплаших се и подписах. След това ме изпратиха в тази болница. На мен дори ми провървя, условията тук са добри, а някои от приятелите ми бяха изпратени далеч в планините, в северната част на Хокайдо, където има топли извори.