Докато Кейко се мъчеше да си спомни, Накамидзо и Ошима пристигнаха, придружени от свитата си. Кейко позна веднага Накамидзо, снимката му се появяваше доста често във вестниците. Като видя усмихващата се Кейко, Накамидзо почна да я оглежда безцеремонно.
— О, вие ли сте прочутата „мамичка“? Господин Домото ми е говорил много за вас. Отдавна ми се искаше да намина някак си при вас.
— Защо „някак си“?! Идвайте при нас всяка вечер! — пропя със сладко гласче Кейко, като почти се притискаше до госта.
— Всичко зависи от това, как ще ни посрещнете — на драго сърце подхвана тона на стопанката Накамидзо.
— Ако гостите поискат, ще направя всичко, което е по силите ми. — И Кейко отправи към госта един многозначителен поглед. Той се замисли, опитвайки се да разбере сериозно ли говори стопанката, или това е обикновено кокетиране.
— А няма ли да си изпатя нещо? — намекна за Домото Накамидзо.
— Няма от кого. Пък и не се харесвам на никого…
— Ха-ха-ха! Нима някой ще повярва! Внимавайте, аз не разбирам от шеги — процеди мрачно Накамидзо.
— Олеле, колко ме е страх! Нима може всичко да се взема сериозно… — Кейко реши, че няма да е зле да го пораздразни, за да плати повече. Тактиката й беше такава: налитат ли — изплъзвай се, охладняват ли — подклаждай ги отново. На масата прислужваха няколко хостес, които наливаха на гостите питиета. Изглежда, че Ошима прояви интерес към едно от момичетата. А Накамидзо не обръщаше внимание на никоя освен на Кейко. Стана ясно, че няма нужда от „безумни“.
Кейко наблюдаваше незабелязано Накамидзо, Изглеждаше много по-млад за шейсетте си години. Нямаше нито един бял косъм, кожата му — гладка, като на мъж в разцвета на силите си. Той можеше да каже с пълно право за себе си, че тайната на младостта е в жените. Кейко си спомни слуховете за любовните му похождения, за многобройните му държанки.
Тази вечер Накамидзо си отиде от бара сам, но доволен. Очевидно сметна, че не е удобно да си отиде със стопанката на заведението, в което беше дошъл за пръв път.
И все пак той получи от Кейко „полица“. Когато дойде времето да бъде изплатена, тогава тя няма да му се изплъзне. Накамидзо беше достатъчно сигурен в силите си, за да пожелае жената, зад която стоеше самият Кенсей Домото.
Старецът я покровителствува, но все пак Кейко не му принадлежи! Самият той разбира прекрасно това и едва ли ще претендира за правата си …
Тацуши Хирано намери на бюрото си в редакцията адресирано до него писмо. Той се върна вчера в Сагами от командировка и се прибра в къщи, без да се отбива във вестника. Следователно писмото е донесено вчера следобед. На плика беше написано името на подателя — Нобушиге Нагасава. Хирано си спомни — това бе човекът, с когото се срещна през декември миналата година в град Исава.
„Какво ли е станало?“ — мислеше Хирано, когато отваряше припряно плика. Очевидно поради това, че болестта на Нагасава прогресираше, пръстите не са му се подчинявали и йероглифите сякаш подскачаха, на места беше невъзможно да бъдат разчетени, но общият смисъл на писмото беше ясен.
Нагасава съобщаваше, че все още е много зле със здравето и в най-скоро време ще го преместят в „Хавайския център“ в префектурата Ибараки. Специализирана болница. Страшно място. Облъчените го наричали „доживотен затвор“.
По-нататък Нагасава пишеше: „Във връзка с това имам към вас една молба. В болницата, където лежа сега, освен мен имаше още двама работници; преди седмица състоянието на единия от тях внезапно се влоши и той почина. Изглежда, че тъкмо след този случай лекарите решиха да се избавят от нас, като ни изпратят в Ибараки, но въпросът не е в това. Покойният беше американски негър, нает за работник в японските атомни централи. Беше много добър човек, сприятелихме се с него. Той дошъл в Япония заедно с жена си. Полъгал се от сладките приказки на роботърговците, които го наели, надявал се, че тук ще спечели пари и едновременно с това ще види Япония. Но се облъчил и умря. Администрацията не иска да знае нищо, а от американците, които са го завербували, няма и помен. Младата вдовица изведнъж остана сама в чужда страна и се чуди какво ще прави.
Сега работи в едно кабаре в Кофу, но й е много трудно, тъй като не знае нито дума японски. Затова й се иска да си намери работа в Токио, в някое заведение, където би могла да разговаря на английски. Господин Хирано, ако имате нещо предвид, много ви моля да й помогнете да се настани. Тя се казва Карън Блументал и е на двайсет и четири години. Мулатка е, но по външност не може да бъде различена от бяла. Ако сте съгласен, ще я изпратя при вас в най-скоро време.“