— Да, но тя не казва това!
— Никога няма да повярвам, че някакво си момиченце може да прави номера на господин Накамидзо.
— Моля ви, поговорете с Карън.
— Нашите момичета решават сами какво да правят … — продължи да хитрува Кейко.
— Моля ви … Една ваша дума ще бъде достатъчна. Ако продължава да бъде неотстъпчива, моят шеф ще се ядоса. А това може да навреди и на заведението ви — заплаши я секретарят.
— Е, щом е така, какво да се прави. Макар че аз не обичам да се меся в чуждите любовни работи.
— Много ви моля … — секретарят беше готов отново да падне на колене пред Кейко. Тя си помисли, че Карън, която неотдавна казваше, че е готова да се предлага на улицата, твърде много се е възгордяла. Кейко я покани в къщи и й каза:
— Господин Накамидзо е влюбен безумно в тебе, бъди по-мила с него! — и й даде плик с няколко банкноти от по десет хиляди йени. Собствениците на увеселителни заведения имаха навик да подтикват работещите при тях момичета към проституиране с помощта на подобни подаяния и затова беше прието пликовете с парите да се наричат „пликове за покорност на съдбата“.
Карън взе парите, без да възразява, но се виждаше, че нещо я смущава.
— Какво става с тебе, мила?
— Страх ме е от него.
— Защо?
— И аз не зная … — Карън се разтрепера.
— Глупости. Ако той те обикне, ще си живееш като в рая.
— Нямам нищо против. Но нещо в него ме плаши. Не зная защо — каза колебливо Карън, като едва намираше нужните японски думи.
Кейко разбра какво искаше да каже Карън. В Накамидзо имаше нещо, което пораждаше у жените страх.
Младолико, мъжествено лице, стегната, спортна фигура. Знае как да се държи с жените. И въпреки това те чувствуват интуитивно в него опасността, която ги заплашва.
Отначало Кейко си мислеше, че това само й се струва, но се оказа, че и Карън изпитва същото необяснимо чувство на страх. И все пак не бива да прави отстъпки на момичето. Не дай боже да развали настроението на Накамидзо! Необходимо е той да бъде задържан като клиент на всяка цена и затова Карън трябва да предугажда всяко негово желание.
— Само ти се струва така. Господин Накамидзо винаги е много мил с жените.
— Наистина той никак не ми е противен — съгласи се Карън.
Прощалният подарък на лунната дева
Сега Карън принадлежеше на Хироаки Накамидзо. Разбира се, той не можеше да монополизира най-добрата хостес на „Шарм“ или да я купи, но тъй като не пропускаше вечер, без да дойде в бара, и я задържаше непрекъснато около себе си, естествено бе Карън да се окаже негово момиче. Слухът за това караше другите гости да се държат на почетно разстояние от нея. От друга страна Накамидзо оставяше всяка вечер в „Шарм“ много пари.
Когато дойде в Токио, Карън си нае скромна квартирка в Сасадзука, но наскоро след като се сближи с Накамидзо, се премести в една разкошна къща в Аояма.
Кейко беше чувала, че сградата е собственост на компанията за недвижими имоти, принадлежаща на Накамидзо.
Карън продължаваше да ходи в бара, но фактически вече беше държанка на Накамидзо. Веднъж Кейко посети Карън в новата й квартира. Три стаи с балкон, разкошна обстановка; гостната беше подредена в европейски стил, подът застлан с пухкав килим. Слънчевата светлина — тази рядка скъпоценност за града — проникваше през вратата на балкона и заливаше цялата стая. Квартирата се намираше на най-горния етаж и от прозорците й се откриваше чудесна гледка към района Шибуя. Ясно беше, че когато е правена и обзавеждана тази квартира, парите не са жалени.
Едва прекрачила прага, Кейко разбра, че апартаментът на нейната хостес е много по-хубав от жилището на господарката й. Кейко дори се пошегува с лека завист:
— Ето на, виждаш ли, а ти се страхуваше. Какъв подарък!
— Да, той е много щедър към мен! — усмихна се закачливо Карън, но лицето й тутакси се промени и тя добави: — И все пак има странни навици…
Минаха се няколко месеца, откакто Хирано настани Карън на работа в заведението на Кейко. Вниманието на „Сагами шимпо“ беше заето от всекидневието на града, както и подобава на един местен вестник. Хирано не знаеше как се развиват работите с атомното предприятие на Токуношима, нямаше никакви известия от Шинкава, но изглежда, че планът за строежа на завода се осъществява, макар и тайно от обществеността. Колкото и да се възмущаваше провинциалният вестник, промишлените магнати хич не искаха и да знаят.
Чувството за собствената му безпомощност и за безсмислеността на всичките му усилия продължаваше да потиска Хирано както и преди, но вече започваше да свиква с това. Навикът означава компромис; Хирано разбираше прекрасно, че ще деградира като журналист, ако се примири с несправедливостта и подлостта, но не намираше никакъв изход.