— Възможно е. Нашите хостес се сменят често. „Че е така, така е — помисли си Хирано, че нали Мари е «звезда» …“
— И къде се премести? — попита разочаровано той.
— Това не ни интересува — отговориха му грубо. Той се уплаши, че могат да затворят веднага телефона. Затова побърза да попита:
— А бихте ли ми съобщили адреса й?
— Адресът й не ни е известен. Предпочитаме да не се интересуваме от личния живот на нашите момичета.
Металното изщракване на изключения телефон звуча дълго в ушите на Хирано. Всичко е свършено. Той вече няма да намери никога Мари в човешкото море на огромния град.
И все пак е странно, че в нощния клуб не знаят адреса на първата си хостес. Та нали доходите на подобни заведения зависят преди всичко от работещите в тях момичета. Точно заради това собствениците най-безсрамно ги примамват един от друг. Не щадят парите си, за да отмъкнат „звездата“ на някой чужд бар, а не по-малко се стараят да запазят и своите …
Веднъж Хирано чу да се разказва, че собственикът на някакъв клуб откарвал лично по цяла кола подаръци за рождените дни на всяка от десетте си „звезди“. А щом е така, едва ли е възможно във „Валпургия“ да не знаят къде живеят техните момичета.
Очевидно, има причини, които ги карат да крият адреса на Мари. На Хирано изведнъж му хрумна мисълта, че всичко това е свързано със странното поведение на Мари, която не пожела да го познае. Изведнъж му се прииска много силно да се добере до истината, но той нямаше свободно време. А и имаше ли за какво? Заради сантименталните си спомени от някогашното детство? Хирано реши да не се рови в миналото.
— Зная, че дъщеря ми е убита! — каза с изпълнен от отчаяние глас жената.
Рюджи Катаяма я погледна крадешком. Скромно облечена. Веднага се вижда, че от нея не може да очаква някакво особено възнаграждение. Близо петдесетгодишна е, повяхналото й лице още пази следите на прецъфтяла красота. Да, вижда се, че животът й не е бил сладък… Боядисаната й коса е израсла, забелязва се, че космите никнат отдолу бели. Роклята й е чиста, спретната, но не нова, много пъти преобръщана и преправяна. Да, какви ти пари от нея … Но Катаяма беше такъв човек — никога не можеше да откаже услугите си на бедняци.
… При него идваха хора, загубили всяка надежда. Когато полицията отказваше да им помогне или беше невъзможно да се обърнат към нея, тогава се залавяха за Катаяма, като удавник за сламка.
Кантората на Катаяма беше единствена по рода си в Япония. Самотен детектив и специалист по „частното разследване“, той издирваше „изпарили се хора“ — безследно изчезнали.
В САЩ, където всяка година изчезват от домовете си от триста до петстотин хиляди души, са създадени многобройни и при това доста доходни частни агенции за издирване, с голям щат от сътрудници. А в Япония с беглеците се занимава полицията. Частните детективи се заемат с такива дела само понякога, като странична работа.
Но напоследък броят на безследно изчезналите в Япония достигна стотина хиляди годишно, нарасна и броят на особено опасните престъпления. Оказа се, че полицията вече не е в състояние да се справи с издирването на избягалите от домовете си. Ако се вземеше под внимание броят на населението, в това отношение Япония почти бе достигнала Америка.
И точно тогава Катаяма създаде първата в Япония агенция за издирване на безследно изчезнали. Засега тя още не бе станала доходно предприятие, но благодарение на разпространяващата се за него мълва напоследък клиентите на Катаяма се увеличиха. Разбира се, това бяха главно хора, притеснени от различни обстоятелства. Катаяма трябваше да бъде постоянно нащрек. Случваше се да работи на загуба, но и това не бе най-лошото.
Понякога се оказваха и клиенти престъпници, които фактически го молеха да издири съучастника им, отмъкнал цялата плячка. Нямаше как да се обърнат към полицията. Излизаше, че след като издири изчезнал човек, Катаяма неведнъж помага неволно на престъпник.
„Директор на детективската агенция Катаяма“ — това звучеше гръмко, но той беше единственият сътрудник в щата на „агенцията“. До неотдавна му помагаше една секретарка, но мъжът й настоя тя да напусне работата си при него.
И ето че днес дойде тази жена, която го молеше да намери безследно изчезналата й дъщеря.
— С мъжа си се разведох наскоро след сватбата, Няколко мъже искаха да се оженят за мен, но аз реших да се посветя на дъщеря си. Къде ли не ми се налагаше да работя, но навсякъде я водех със себе си. Тя още от дете мечтаеше да работи в ресторант. След като завърши училище, настани се на работа в една солидна фирма. Но тази служба скоро й омръзна. Започна да припечелва допълнително вечер в кабаре. Там й харесваше повече, а и парите бяха по-много. В края на краищата напусна предишната си работа и стана хостес. Отначало работеше в едно кабаре в Шинджуку, а после, преди около година, се премести в нощния клуб „Валпургия“ — казваше, че щом е хванала веднъж този път, ще е по-добре поне да работи в първокласно заведение.