След два часа корабчето влезе в заливчето край провлака на Морското конче. Островчето беше заобиколено от коралови рифове, а водата в лагуната сияеше с всички цветове на дъгата. Чудесно място за туризъм и отдих.
Островът беше безлюден. На брега на заливчето се виждаха няколко изоставени рибарски къщурки. Макар че компанията „Увеселения на новото време“ беше купила островчето, всичко си оставаше непокътнато, не се забелязваше да е работено нищо.
— Може да са го купили за всеки случай… Ако се осуетят плановете им на Токуношима — промърмори като че ли на себе си Шинкава. От една страна, това, че Морското конче е непокътнато, го успокояваше, а, от друга, се тревожеше, че все пак се готвят да строят завода на Токуношима.
Слязоха на брега близо до изоставеното рибарско селище. Островът съвсем не се оказа така пустинно късче суша сред сивото море и под ниски оловно-тежки облаци, каквото си го представяше Хирано, а обетована земя, къпана от лазурно-бистри води, сгрявана от ярко слънце.
Светлината беше толкова изобилна, че режеше очите. Ликорисът още не бе цъфнал и багрите бяха доста еднообразни. Навсякъде се издигаха полегати хълмове, обрасли с трева. Някога тук е имало пасища. Покрай брега се нижеха дюни от коралов пясък. На юг островът постепенно се издигаше и южният му край представляваше коралово плато, което свършваше над морето с трийсетметрова отвесна скала.
Хирано надникна в една от изоставените къщурки. Срутено огнище, изпочупени съдове, лампа, изгнили шоджи63, от които бяха останали само дървените рамки — следите от някогашния живот само подчертаваха сегашната пустота. Във входното антре Хирано едва не настъпи захвърлена на пода кукла. Очевидно обитателите на тези къщички бяха напуснали острова набързо.
Когато излезе от последната къщурка, Хирано за миг спря, изумен от щедро леещата се светлина. Но и това великолепие само подсилваше пустотата и избягалите оттук хора едва ли са намерили пътя към светлината.
Фабриката за бактериологично оръжие беше разрушена напълно. Спътниците на Хирано недоумяващо се спряха, но им помогна картата, намерена от Шинкава в общинската архива на Амаги. На централното плато са били разположени лабораториите и сградата на самата фабрика, източно от тях — електроцентралата и складовете, в южния край на острова — фарът, а в северната част — работническите бараки, столовата, амбулаторията, помещението на административния отдел, щабът на охраната, шинтоистки храм, резервоар за питейна вода, дисекционната и пещите за изгаряне на труповете и заразените материали. Дисекционната била съединена чрез галерия със сградата, която беше означена на плана като „специален корпус“. Възможно е тъкмо там да са работили холерните и чумните групи.
Труповете на пленниците били изгаряни в пещите, а пепелта им изхвърляли някъде наблизо. Ако трупът на Мари наистина е заровен на островчето, трябваше да бъде търсен близо до пещите.
— В края на войната на острова имало около сто пленници. Избили ги до един, за да скрият следите на престъпленията. Но вече не им стигало времето, за да изгорят труповете в пещите, затова ги събрали на едно място, залели ги с бензин и ги подпалили… Останките им трябва да са на острова. Ако скрият между тях труп, никой не би могъл да го различи. — Шинкава изрази това, което предполагаше и самият Хирано. Труповете, които не са унищожени в пещите, не са изгорели до изпепеляване. Но за да скрие трупа на Мари сред останките на пленниците, онзи, който е направил това, би трябвало да знае къде са погребани те.
Фукуяма посочи гъсти и буйни туфи от някакви растения. Сред тях се забелязваха обраслите с мъх основи на някаква постройка.
— Според картата тук трябва да е бил „Специалният корпус“ — каза Шинкава.
— Какво, с холерата и чумата ли? — Лицето на Исобе се сгърчи от уплаха. Той сигурно се страхуваше, че страшните бактерии още са живи.
— Вижте, основи! Всичко съвпада с картата! — извика им Шинкава.
— Пещите трябва да бъдат до дисекционната. — Хирано погледна на картата. Проектантите са планирали същински „конвейер на смъртта“: след аутопсията труповете били отправяни без никакво забавяне направо в пещта.
— Ето тук! — тупна с крак Шинкава. Той беше застанал на западния склон на един хълм, откъдето се виждаше морето с тъмното петно на Токуношима. На това място растителността беше особено гъста и буйна. Ярко-зелената трева изглеждаше учудващо свежа, сякаш всмукала соковете на погребаните тела. В задушните изпарения като че ли се долавяше мирис на прясна кръв.
63
Плъзгащи се прегради в японските къщи, обикновено от залепена върху дървена рамка хартия.