— Ако дисекционната е била там, тогава тук трябва да е била пещта. — Хирано разгърна тревата. — Елате тук!
Всички изтичаха при него. Това беше едва забележимо хълмче, обрасло с бурен. Железобетонен блок, обрасъл с тъмнозелен мъх, от пукнатината му стърчат стръкчета трева.
— Това е всичко, което е останало от пещите — каза мрачно Шинкава. — Когато изгаряха мъртъвците, ние виждахме от Токуношима дима.
Слънцето вече клонеше към залез, огряна от полегатите му лъчи, морската шир изглеждаше маслено-зелена.
— Я вижте, цъфнали азалии! — извика учудено Исобе. Останалите проследиха погледа му и видяха на трийсетина метра по-нататък няколко храста азалии с кървавочервени цветове. Дивите цветя оживяваха еднообразния пейзаж.
— Ама че изненада — азалии на Морското конче! — учуди се Шинкава. Хирано си спомни какво му разказваше в Исава Нобушиге Нагасава, който в миналото е имал нещастието да работи на островчето: „Дори бурени, дори овчарска торбичка не растяха на острова, но отровният ликорис цъфтеше навсякъде.“ Освен това Нагасава разказваше, че когато умирал техен приятел, слагали до него цветове от ликорис…
И ето че на островчето, където не цъфтят никакви цветя, освен ликорис, неочаквано зааленяха азалии. Нагасава дори не спомена за азалии. Защо? Той не би могъл да не ги забележи тук. Следователно тогава не ги е имало, появили са се по-късно!
Хирано си спомни великолепните храсти азалия в градината на „Джошокаку“. Пред него цъфтяха съвсем същите азалии, само че диви. Внезапно му хрумна:
— Тук ще копаем!
Другите изтичаха след него, без да разбират още какво става.
— Защо тъкмо под цветята?
— Още не знам, но може би ще намерим нещо… — Хирано вече разриваше пръстта с лопатата, която носеше със себе си. Останалите се заловиха да му помагат.
Азалиите, както и всички рододендрони, се прихващат лесно на нова почва. Те се размножават от семена и избуяват бързо. Азалията от „Джошокаку“ би могла да се окаже на Морското конче заедно с Мари. Вероятността е малка, но е възможно, особено ако са крили известно време трупа сред храстите в градината на „Джошокаку“, преди да го качат на кораба. В такъв случай това е знамение. Може би Мари му изпраща вест за себе си …
Почвата беше мека, но преплетените корени на азалиите затрудняваха копаенето. Цял час разриваха земята под храстите и не откриха нищо, напомнящо за човешки останки. Дали интуицията на Хирано не беше го излъгала?
Всички храсти вече бяха изкоренени безжалостно и изглеждаше, че всичко е напразно, когато лопатата на Хирано се натъкна ненадейно на нещо твърдо. Той претършува внимателно пръстта с ръце и откри един сребрист ключ.
Ключът беше особен — вместо зъбци имаше пет черни магнитни пластинки. Въпреки че бе лежал дълго в земята, не бе ръждясал ни най-малко. На него бяха отпечатани названието на фирмата и номерът му. Хирано знаеше тази фирма производителка на електронни ключалки. Такива ключалки започнаха да изработват едва след войната. Съвсем ясно бе, че онзи, който е изтървал ключа, е бил тук не много отдавна.
Всички се окуражиха. Започнаха да работят задружно с трите лопати. И скоро Исобе попадна на кост. Тогава започнаха да разравят пръстта с ръце, От ямата миришеше на разложена плът.
След няколко минути пред тях се откри скелет. Дори за дилетант би било ясно, че това не са тленни останки с повече от трийсетгодишна давност, което щеше да рече, че покойникът не е жертва на престъпните опити от времето на войната. Трупът не беше подлаган на кремиране, а е бил просто заровен в земята. Тук-там по костите бяха се запазили меки тъкани и парцали от дрехи, по които можеше да се предположи, че трупът е принадлежал на жена. Но беглият оглед беше явно недостатъчен, за да се твърди, че това е Мари.
— Тя ли е? — погледна го въпросително Шинкава.
— Мисля, че е тя …
Всички посърнаха. Ако Хирано не греши, пред тях бе жертва на престъпление.
— Какво да правим сега? — попита нерешително Шинкава.
— Не бива да пипаме нищо, ще извикаме полицията — отговори Хирано, но все пак прибра намерения ключ в джоба си.
Хирано неведнъж бе сънувал и беше си представял наяве как ще намери Мари и какво ще изпитва в този момент. Сега се учуди на спокойствието си. Нямаше ги нито сълзите, нито отчаянието, които беше сънувал. Не изпитваше дори тъга по загубата, сякаш виждаше останките на далечен предшественик.