Хирано се приближи предпазливо до входната врата. Тя се отвори автоматично с неочакван за мъртвата тишина шум. Когато влезе във вестибюла, той видя отляво малко прозорче и трепна — очевидно това беше стаята на портиера, но вътре нямаше никой. Опасността се размина. Пред него се виждаше асансьор, вдясно — пощенски кутии. На кутията на апартамент 515 не беше написано никакво име. Имаше и доста други безименни кутии. Или апартаментите бяха празни, или живеещите в тях искаха да останат анонимни.
Безлюдната и безжизнена сграда приличаше повече на завод автомат, отколкото на жилищен блок. Хирано се приближи до асансьорите — оказа се, че те са два. Стъпките му кънтяха и ехото ги повтаряше.
Той погледна списъка на апартаментите и натисна копчето на петия етаж. Апартамент 515 се оказа наистина на петия етаж. Коридорът беше празен и тих.
Хирано се озърна и долепи ухо до вратата, след това коленичи и се опита да погледне вътре през пролуката под вратата. Увери се, че вътре не е светло.
Извади ключа и го пъхна в ключалката. Размерите съвпадаха. Натисна ключа до крайно положение и го завъртя леко. Чу се тихо изщракване — нямаше съмнение, че бравата се отключи. Дъхът на Хирано замря. Той натисна внимателно дръжката и се убеди, че вратата е отворена.
Най-после истината е установена. Той разполага с важна улика, показваща съучастничеството на Ошима в убийството на Мари.
Вратата се отвори тихо. В апартамента беше тъмно, но слабата светлина, идваща откъм коридора, позволяваше на Хирано да различава предметите. Зад вратата имаше стая, обзаведена по европейски, вляво очевидно още една стая. Хирано не виждаше нищо, но в квартирата не се чувствуваше присъствието на човек; не се чуваше и дъхът на спящ.
Вече искаше да затвори вратата, но изведнъж го обзе изкушението да влезе вътре. Може би там има някаква тайна? Но ако го заловят на местопрестъплението, могат да го обвинят, че нарушава неприкосновеността на жилището?!
Не се колеба дълго. Вестникарското любопитство и приключенската му страст надделяха над разума. Отвори вратата и се вмъкна в стаята. Дебелият килим убиваше шума от стъпките. В първата стая имаше сгъваема писмена маса с поличка за папки, завинтена за стената. Малко по-високо се виждаха рафтове за книги и грамофонни плочи. С една дума — работен кабинет.
Съседната стая се оказа спалня, с грижливо застлано легло за двама. След като се убеди, че в квартирата няма никого, Хирано светна с джобното фенерче, което бе взел предвидливо със себе си.
Над възглавниците бяха окачени полички, а на тях — малка стереоуредба, телефон, грамофонни плочи, бутилки вино, чаши. До преградката, отделяща спалнята от коридора, се допираше гардероб. Хирано го отвори и откри в него три мъжки костюма, халат, няколко ризи, палто, вратовръзки. Спалнята напомняше първокласна стая в хубав хотел.
Върна се в първата стая и огледа бегло чекмеджетата на писмената маса и поличките за папки. Не откри нищо съществено. Атлас на автомобилните пътища, пътеводители, книги за киноизкуство и музика. Очевидно квартирата не се използваше толкова за работа, колкото за почивка.
Хирано премина отново в спалнята. На нощната масичка до леглото — куп японски и чуждестранни илюстровани списания „само за мъже“, с голи жени на кориците. Грамофонни плочи, предимно американски, поп-музика. Десетина бутилки уиски от най-добрите шотландски марки …
Под телевизора — двукрило шкафче. Хирано се наведе да го отвори и в този миг усети, че въздухът зад него се раздвижи. Той искаше да се обърне, но загуби съзнание от силен удар по главата.
По едно време се свести: лежеше завързан на пода, устата му бе залепена с лейкопласт. Пред него се тъмнееше силуетът на мъж. Погледнат откъм пода, той изглеждаше особено висок и зловещ.
— Събуди се, а … — изкиска се непознатият. „Какво искате от мен?“ — реши да го попита Хирано, но само измуча безпомощно: лепкавата лента лейкопласт стягаше устните му.
— Сръчен момък сте, дума не може да се каже. Правилно сте пресметнали всичко. Готов съм да ви сваля шапка за вашата упоритост и кучешкия ви нюх. — Непознатият говореше учтиво, но думите му звучаха зловещо, твърдо. — Само в едно сбъркахте: сметнахте, че това е същата квартира. Прибързахте… Помислихте си, че сте намерили съименника… Да, това фамилно име носят хиляди. Кой ви каза, че тук живее Ошима? Е, то е ясно — Кейко. А вие взехте всичко за чиста истина.