— Мари си подписа сама присъдата, когато видя тази снимка. Затова и беше премахната. Опитайте се да публикувате тази снимка и ще видите какъв ще бъде ефектът! — каза Кийохара и се ухили. Когато полицията показа на Накамидзо снимката, той пребледня като платно.
По това време вече бе изяснена и личността на третия човек на снимката. Оказа се, че той е Франк Милз, шеф на Агенцията за развитие на международните оръжейни доставки. Бивш началник на отдела за разработка на военна техника, сега той беше известен като ръководител на проекта за създаване на най-новия американски безпилотен изтребител RPV-81 „Черно копие“.
След разобличителните статии във вестник „Майчо шимбун“ правителството и военните вече не се решаваха да настояват за приемането на RPV-81 на въоръжение в японските военновъздушни сили. Много моменти в тази афера все още оставаха неясни и съмнителни. Тогава подозрението за натрапването на този изтребител на японските ВВС падна върху Кенсей Домото, но поради липса на доказателства всичко беше замазано. Сега историята с „Черното копие“ се разкриваше в нова светлина.
Общо взето, замисълът на оръжейните търговци беше ясен. Дейността на агенцията, която продължи и засили линията на създадената в миналото от Макнамара Агенция за външни връзки по доставките на оръжие, доведе до по-нататъшно срастване на Пентагона с военните концерни. В стремежа си да придаде глобален размах на оръжейния износ в съответствие с политиката на Вашингтонската администрация, Пентагонът, заедно с производителите на оръжие, засили продажбите на американската военна техника по всички части на света, като раздаваше щедро подкупи на високопоставени представители на правителствата и влиятелни политически дейци.
Но колкото и огромни да са сумите, които Америка изразходва за подкупи, тя всъщност не губи нищо. Подкупите, или „отстъпките“, както ги наричат за благоприличие, се включват в стойността на оръжието и в последна сметка цялата сума се изплаща от народа на страната, закупила оръжието.
Когато стана известно, че концернът „Локхийд“ е заплатил солидна сума на тогавашния министър-председател на Япония, някои хора се учудваха: „Че какво лошо има в това да бъдат получени подкупи от Америка?!“, но те не вземат предвид едно доста важно обстоятелство: този, който е принуден да заплати сметката, е японският народ.
Нямаше никакво съмнение, че „тройката“ — Накамидзо, Ашенбренър и Франк Милз, се е събрала на тайна среща, за да уговори закупуването на „Черното копие“ от Япония.
Но работата им бе объркана от ключа, намерен на местопрестъплението. Събитията се развиха невероятно бързо. Кийохара потвърди напълно това, което беше разказал през нощта на Хирано. Той настояваше, че е изпълнил заповедта на Хидейо Ошима да откара мъртвото тяло на остров Морското конче и го е заровил там. С делото се зае прокуратурата. Под непосредствения контрол на главния прокурор тя започна разпит на депутатите Накамидзо и Ошима, а също така и на директора на „Амарилис“ Фумиюки Котаки. Те се опитаха да се изплъзнат, но уликите бяха много сериозни, още повече че към принадлежащия на Мари пръстен и към признанията на Кийохара се прибави злополучната снимка „за спомен“, на която Накамидзо беше заснет заедно с Ашенбренър и Франк Милз.
Пръв не издържа на кръстосания разпит Фумиюки Котаки, след него призна вината си за извършеното престъпление Хидейо Ошима и най-после Хироаки Накамидзо. Ето как звучеше неговото признание:
— Мари се оказа много любопитна; надникна в чантата ми, където откри известната ви снимка, и започна да ме дразни: „Ами ако я продам на вестниците?“ Казах й да ми върне снимката, но това само я възбуди още повече. Бягаше от мен из стаята и размахваше снимката. Отначало може би просто се шегуваше, а после започна да говори сериозно. Просто побеснях от яд, че тя видя тази свръхсекретна снимка…
Когато се опомних, разбрах, че ръцете ми стискат гърлото на Мари и тя вече не диша. Опитах се да й направя изкуствено дишане, но вече беше късно. Обърках се и се втурнах да се посъветвам с най-добрия си приятел Ошима. Той отиде да разговаря с Котаки и двамата предложиха да качим трупа на яхтата и да го скрием на Морското конче. Нямах друг изход. За щастие служещите в „Джошокаку“ не познаваха Мари. Излъгахме ги, че жената, която бе дошла с мен, внезапно се е разболяла, а през нощта изнесохме трупа и го натоварихме на яхтата. За да не види никой, не го изнесохме през главния вход, а през градината и задния изход. С всичко друго се занимаваше Котаки. Но когато изнасяхме трупа, аз направих грешка: досвидя ми и измъкнах пръстена от ръката на мъртвата — това не биваше да правя — каза накрая Накамидзо.