Кейко живееше недалеч от моста Катидоки, на предпоследния етаж на четиринайсететажна сграда. На вратата беше закована табелка — Кейко Накамура. Значи това е истинското й име… Катаяма натисна звънеца. Вратата се отвори тутакси. В коридора излезе момиче. Наглед беше на малко повече от двайсет.
— Заповядайте — каза тя приветливо и като отвори широко вратата, покани Катаяма да влезе.
Апартаментчето й беше обикновено — двустайно, с голяма кухня. Стаите — уютно подредени, както у всяка млада жена. През дръпнатите прозрачни завеси и през прозорците се виждаше далеко долу Гиндза. Стараейки се да прикрие любопитството си, Катаяма огледа незабелязано подредената по европейски стая и се убеди, че тук не живее мъж. Мебелите бяха разположени удобно, не претрупваха малката стаичка — тоалетка, гардероб, бюфетче, полички с книги, телевизор, стереограмофон.
— Извинете ме, че е толкова разхвърляно — Кейко го покани да седне на дивана, като се усмихваше смутено. Съседната стая, чиито прозорци гледаха към морето, очевидно беше спалнята. В домашното си облекло Кейко изглеждаше скромна млада къщовница. Никаква козметика — трудно бе човек да си представи, че във „Валпургия“ и тя като другите се превръща в „изкуствена красавица“.
За една хостес козметиката е нещо като оръжие. Но Кейко се харесваше на госта много повече такава, каквато е сега.
Когато Катаяма й напомни за целта на посещението си, Кейко посърна.
— Загадъчна история. С Мари бяхме много добри приятелки, ходехме си на гости. Тя не би могла да изчезне, без да се сбогува с мен — каза разпалено Кейко, чувствуваше се, че отдавна й се е искало да разкаже всичко.
— Казват, че Мари обслужвала важни личности, така ли е?
— Когато при нас постъпва нова хостес, винаги я питат не би ли искала да обслужва важни гости. Разбира се, ако е привлекателна. И мен ме придумваха, но аз отказах, не смеех да се реша. Съгласиш ли се, дават ти апартамент, за който плаща клубът, а след това те карат да забавляваш госта, когото ти посочи съдържателят. Разбира се, ясно е какви са тези забавления… Повечето от гостите са чужденци, наистина идват и японци — политици, търговци, висши чиновници. Но на нас не ни казват нищо за тях.
— Мари не ви ли е разказвала нещо за гостите си?
— Изглежда, че бяха й забранили много строго да говори за такива неща. И все пак веднъж се изпусна да каже, че срещите с гостите се уреждат в „Амарилис“ — в Роппонги.
— „Амарилис“ ли? Та това е кафе-сладкарница.
— Да, те имат много заведения из целия град.
Катаяма беше ходил неведнъж в „Амарилис“. Пастите там не му харесваха — бяха прекалено сладки, но в същата сграда се помещаваше забележителността на Роппонги — едно кафене, отворено през цялата нощ. В него гуляеха до разсъмване богати младежи.
— Нима там ходят солидни хора? — отново попита недоверчиво Катаяма. — Мястото не е подходящо за важни особи …
— Мари веднъж спомена, че там имало някаква хитрост.
— Какво значи „хитрост“?
— Не зная. Мари не ми каза нищо повече. Но скоро ще науча всичко.
Кейко се засмя закачливо, сякаш питаше: „Е, какво, сетихте ли се?“ Сега в маниерите й се усещаше школовката на „момиче от бара“.
— Не разбирам. — Катаяма все още не се сещаше за какво намеква Кейко.
— Премествам се в квартирата на Мари-чан!
— Вие?!
— Да. Аз ще заменя Мари … Изглеждам момиченце, нали? А съм вече на двайсет и четири. Скоро ще навърша двайсет и пет. Докога трябва да работя като хостес? Искам да събера пари, докато съм млада, да открия собствено заведение. Нима някой би искал да помирише повяхнало цвете?! Цветята трябва да се продават по-скъпо, докато имат купувачи!
Катаяма явно бе сгрешил, като я взе за простичка.
— Значи ще обслужвате почетни гости?
— Така ми заповяда управителят. Изглежда, че след като изчезна Мари-чан, се е открило свободно място. Разбира се, можех да откажа, но се съгласих. Отначало бях се заклела, че няма да отида никога да работя в групата на „безумните“, но веднъж погледнах светлините на Гиндза от тази мизерна квартирка и реших да си завоювам поне едно кътче от нея, на всяка цена. Прозорецът ми гледа на север. Слънцето не надниква никога през него, затова пък се виждат много хубаво неоновите светлини. Те ме правят славолюбива. Сигурно ще кажете — гръмки думи, нали? Не, съвсем не е така.
Кейко гледаше като омагьосана през прозореца. Свечеряваше се. Изпаренията на големия град се сгъстяваха, прибулваха с лека мъгла улицата, замрежвайки силуетите на сградите. Неоновите реклами вече разлистяха цветовете си на фона на вечерния здрач. След малко разпукнатите им пъпки щяха да разцъфтят и цялата нощна Гиндза ще заблести с ослепителните си светлини.