Неочакваната среща
В края на краищата Катаяма реши да се довери на Кейко. Във всеки човек има нещо хубаво. Освен това нямаше друг избор — издирването на Мари без помощта на Кейко беше безсмислено.
Разпитването на съседите не даде нищо. Грижливият оглед на вещите на Мари — също. Катаяма придружи лично майка й, когато тя отиде в квартирата. Но багажът вече беше опакован, а мебелите разместени.
Ако са отвлекли Мари, престъпниците, разбира се, са се постарали да заличат следите си. Обаче явно някой бе ровил във вещите на момичето. Нямаше никакви дневници или бележки. Естествено напълно възможно бе Мари да не си е водила дневник или бележки, но тя е обслужвала високопоставени особи — нима не си е записвала дори датите на срещите си с тях? Катаяма успя да открие само пакет безразборно подредени любителски снимки, по-голямата част от които голям формат, и визитни картички. На всички снимки бе фотографирана Мари с приятелки и келнери. Сред останалите й неща се оказа един любителски фотоапарат, с който очевидно бяха направени снимките.
Изглежда, че похитителите бяха изчистили компрометиращите ги снимки. Катаяма взе всички останали. Той се надяваше, че все ще открие в тях нещичко, за което да се залови — може би ще му подскажат нещо фонът или вещите, зафиксирани на снимките.
Проучвайки една след друга снимките на Мари, Катаяма обърна внимание на една стара фотография, на която бяха заснети пред входа на някаква жилищна сграда шест-седемгодишно момченце с куче и по-малко момиченце с котка.
Майката на Мари му обясни:
— Тогава живеехме в района Накано. До дъщеря ми е едно момче от съседната квартира. Не помня кой ги е снимал … Мари и момчето много дружаха.
— А сградата запазена ли е?
— Не зная. Минали са двайсет години.
— Как се казваше това момче?
— Струва ми се, Тат-чан …
— Тат-чан ли? А цялото му име?
— Фамилията на майката беше Хирано, но нищо повече не мога да си спомня. А какво имате предвид?
— О, не, нищо особено. Не знаете ли къде живее сега това момче?
— Не. Ние с Хирано-сан почти не се виждахме, само децата другаруваха. Кучето на Тат-чан умря и те наскоро след това напуснаха квартирата. Хазаинът може би знае новия им адрес?
Разбира се, минали са се двайсет години … Малко вероятно е семейство Хирано да не е сменяло квартирата си и след това. И все пак… На Катаяма му се струваше, че пред него се отвори някаква пътечка.
Жилищната сграда в Накано си стоеше там, където е била преди двайсет години. Наистина престроявали са я, укрепена е с железобетонен пояс, във вътрешното дворче и на покрива са направени нови колибки за кучета.
Хазаинът помнеше добре и двете семейства. Каза и пълното име на Тат-чан — Тацуши Хирано. За щастие се оказа, че семейство Хирано е зарегистрирано в общинските списъци, и Катаяма успя да научи новия им адрес. Но случайността го избави от необходимостта да търси Хирано.
Приблизително по същото време на Хирано му хрумна, че единствената възможност да намери Мари е да отиде в старата им квартира в Накано и да научи фамилното й име. Може би се е запазило в старите списъци на живеещите в сградата, И ето че през един от свободните си дни той тръгна към мястото, където живееше някога с майка си и Гомбе.
Когато Хирано пристигна, при хазаина вече имаше някакъв посетител, около трийсет и пет годишен, с приятна външност. Погледът му беше остър, проницателен и Хирано се досети веднага: сигурно е детектив или журналист. Само че е облечен прекалено строго, като банков чиновник. Детективите и журналистите рядко носят сака посред лято.
Поканиха Хирано в малката приемна, където седна да почака, докато хазаинът завърши разговора си. Изглежда, че днес имаше много желаещи да наемат тук квартира. Освен Хирано в приемната седеше някаква жена, която носеше със себе си пудел в малка кошница.
От кабинета на хазаина се чуваха гласовете на разговарящите. Хирано неволно се заслуша.
— Да, да. Тат-чан. А не помните ли цялото му име? — питаше развълнувано посетителят.
— Хирано. Тацуши Хирано. Ето как се пише името му — погледнете ей тук, в домовата книга.
Хирано беше изумен. Да чуе тук собственото си име… Може би е някакво съвпадение?
— Момчето имаше куче — Гомбе. Но някой го отрови. След този случай ми се наложи да преместя кучешките колибки на покрива. Къде са се преместили ли? Струва ми се, че семейството беше зарегистрирано в общинските списъци. Опитайте се да проверите в районната управа.
Нямаше никакво съмнение. Разговаряха за него, за Хирано. Непознатият посетител го търсеше! Хирано го разгледа внимателно. Не, не бе го виждал никога досега. За какво е притрябвало на този тип да го издирва!