Хирано стана. Разговорът се прекъсна, собственикът на сградата и неговият събеседник се обърнаха. Въпреки изключителната си памет, хазаинът не можа да познае в Хирано малкия стопанин на Гомбе.
— Тацуши Хирано съм аз.
Внезапното появяване на Хирано беше зашеметяващо.
Хазаинът го гледаше учудено.
— Ама че чудеса! Току-що говорехме за вас, а вие вече сте тук. Та нали са се минали цели двайсет години! Кой би могъл да помисли, че…
— Струва ми се, че този господин търси мен? — Хирано се обърна към непознатия посетител, без да влиза в започнатия от хазаина разговор.
— … Значи Мари наистина е изчезнала… — посърна Хирано. Излизаше, че предчувствието му не го е излъгало. Едва сега той научи фамилното й име. Хирано разказа на Катаяма всичко, което знаеше — за последната си среща с Мари, за необяснимото й нежелание да го познае, за неочакваното й заминаване от „Валпургия“,
— Няма съмнение, че нежеланието й да ви познае е свързано по някакъв начин с изчезването. — Катаяма погледна внимателно Хирано.
— Съгласен съм — кимна Хирано, — Изглежда, че е имало причини, които не са й позволявали да разговаря с мен.
— С други думи, искала е да се скрие от вас.
— Искате да кажете, че съм могъл да попреча на плановете й?
— Точно така. Иска да изчезне, а точно тогава се появява насреща й стар познат …
— Но майка й смята, че Мари е убита. Това не се връзва с вашата версия.
— Може да не е знаела, че ще я убият. Сигурно са я мамили.
— Вие казахте, че от Мари са останали снимки.
— Да, аз попаднах и на вас благодарение на една снимка.
— Иска ми се да ги погледна…
— Разбира се. Мислите ли, че това ще ви насочи към нещо?
— Може да се открие нещо, нещо подсещащо … — Всъщност Хирано не толкова търсеше за нещо да се залови, колкото му се искаше да види каква е станала Мари, да проследи по снимките жизнения й път. Освен всичко останало тази история го заинтересува и като журналист.
Катаяма не носеше със себе си снимките и покани Хирано да намине към него по-късно.
Кантората на Катаяма се намираше на Гиндза. Там бяха долепени една до друга продълговати многоетажни сгради, които се даваха под наем. Половината от помещенията в тях бяха заети от барове, а останалите — от различни агенции, редакции на малки вестници, зъболекарски кабинети, козметици, гледачи и врачки, адвокатски и брачни кантори, зали за игра на мадзян3, бюра за даване под наем и т. н.
В „кантората“ — тя само носеше това име — не работеше никой друг освен Катаяма, който и живееше тук. По-рано офисът му се намирал в Ниши Окубо, но след като го напуснала секретарката му, Катаяма решил да се премести на Гиндза. Наемът тук беше значително по-висок, затова пък идваха по-често клиенти. Разбира се, това бе в самия край на Гиндза. Но какво от това. Важното е, че все пак е Гиндза.
— Кантора на Гиндза — това звучи престижно — засмя се безгрижно Катаяма, като подаваше на Хирано чашка нес кафе. Всъщност ако говорим за престиж и вестникът, в който работеше Хирано, нямаше кой знае какъв авторитет.
На младини Хирано мечтаеше да работи в солиден вестник или в голяма телевизионна компания. Но нима можеше да следва в университет, той, сиракът, завършил с огромен труд колеж — колко често му се случваше да работи нещо, за да се доизучи. Не, Хирано дори не смееше да мечтае за университет. А без висше образование беше почти невъзможно да станеш журналист. И Хирано бе готов да приеме всичко — Да работи където и да е като какъвто и да е, само да го забележат. А освен това трябваше и да печели, за да живее …
Така попадна в „Сагами шимпо“, където изпита всички тежести на работата в малко вестниче. Това не ти е като в голям вестник — тук няма отдели и репортерът трябва да умее да пише на всяка тема. А понякога и да събира поръчки за реклами, да записва нови абонати.
По-голямата част от вестника заемаха местните новини. Хирано понякога се смайваше от глупостите, за които трябваше да пише. В голям вестник дори не биха обърнали внимание на тези неща.
В такива мигове не му позволяваше да се отчайва главният редактор — неукротимият Итецу Кенджо. В миналото той работел в един от големите токийски вестници, но го напуснал, защото му дотегнал конформисткият дух, властвуващ в централния печат.
Пресата трябва да играе ролята на независим наблюдател — това внушаваше постоянно на сътрудниците си Кенджо. Когато тя се превръща в придатък на системата и започне да й угажда — изчезва самият смисъл на нейното съществувание. Освен това в своя страх да не понижат тиражите си големите японски вестници се нагаждат към читателските вкусове и в края на краищата престават да бъдат принципни, да съответствуват на високите идеали на печата. За разлика от тях „Сагами шимпо“ беше малък, но правдив вестник.