— Ама че именце! Хубава задача ми дадохте… Та на нас ни е забранено най-строго да разпитваме с какво се занимават гостите.
— И все пак. Много ви моля. Сам ли беше Шанклин?
— Не, с компания японци. Чужденците обикновено идват придружени от наши.
— А кои бяха тези японци? С какво се занимават?
— Не зная. — Кейко повдигна рамене. — Това малко ме интересуваше. С чужденците обикновено идват представители на търговски фирми.
Катаяма разказа веднага на Хирано за разговора си с Кейко. Хирано едва не подскочи от учудване.
— Сигурен ли сте, че се казва Шанклин? Та той е тъкмо от „отряд 1003“! — обясни развълнувано Хирано и от своя страна разказа на Катаяма за историята със скорпионите.
— Ах, да. Спомням си нещо — каза проточено Катаяма.
— Значи Мари наистина е била свързана с „отряд 1003“! — побърза да възкликне Хирано.
— Но от това не следва, че отрядът има отношение към нейното изчезване … — възрази Катаяма. Хирано се замисли.
— Да, може би сте прав. Но тя е обслужвала Шанклин! Следователно имаме право да го подозираме. Та нали Мари не е изчезнала по собствено желание. Мисля, че просто са я премахнали. Възможно е да е научила прекалено много. Този отряд е толкова секретен, че всяко изтичане на информация е катастрофа за него.
— Значи ще се наложи да си имаме работа с американската армия …
— Не само с нея. Нишката от Шанклин непременно трябва да ни отведе до японци, които сътрудничат с американските военни.
— Разбира се… Покрай армията винаги може да се докопа нещо.
— Около Шанклин непременно трябва да се навъртат търговски агенти, чиновници, политикани.
Сега Катаяма знаеше, че не бе търсил напразно Хирано — репортерът от местния вестник не беше от страхливите.
Жените от „Амарилис“
Наскоро след като Кейко Накамура се премести в бившата квартира на Мари, извика я управителят Фунаки.
— Довечера, след работа в клуба, ще отидеш в „Амарилис“, на третия етаж.
Кейко разбра веднага: ето, започва се „работата“ с важните особи. Тя си спомни думите на Мари за тайната на „Амарилис“.
— Добре — кимна послушно Кейко. А Фунаки добави:
— Само да не си посмяла да минеш през главния вход. Ще минеш през задната врата и ще кажеш, че си от „Валпургия“, Ще те придружат веднага до третия етаж.
И управителят пъхна нещо в ръката й. Бяха няколко банкноти от по 10 хиляди йени — заплащането за тази нощ.
Късно вечерта, след като свърши работата си в клуба, Кейко тръгна към Роппонги, „Амарилис“ беше почти до самото кръстовище; нощем тук се събираха гуляйджиите и най-елегантните жени от цяло Токио. Какво ли не можеше да види човек на това място!
Кейко понякога също определяше срещите си тук, но със специална задача идваше за пръв път и много се вълнуваше. Както винаги пред „Амарилис“ се тълпяха любители на развратния живот. Кейко влезе през задния вход и както й бе наредил Фунаки, каза на портиера, един висок момък с тъмен костюм, че е от „Валпургия“.
След като доложи учтиво, че „господин директорът чака“, портиерът я поведе към третия етаж. Стълбата беше стръмна и тясна, но тъмносиният пухкав килим, с който бе застлана, свидетелствуваше, че е предназначена за почетни гости.
Приближиха се до масивна дъбова врата, над която бе окачено чукче. Портиерът чукна два пъти с него и вратата се отвори. Сякаш задействува автомат, който се подчиняваше на този сигнал. Кейко гледаше с широко отворени очи.
Пред нея се откри удивителен свят — от тавана висяха кристални полилеи, чиято мека светлина заливаше залата. Подът беше застлан с дебел бежов килим, а стените — облицовани с мрамор и украсени с глави на елени и великолепни рога. Стаята благоухаеше.
— Госпожа Кейко Накамура! — провикна се тържествено портиерът и се изпъна край вратата. Кейко много се учуди — нали не бе казвала името си…
— Нека влезе! — чу се от стаята. Гласът очевидно принадлежеше на директора. Кейко разбра едва сега, че по грешка бе взела секретаря на директора за портиер. Тя понечи да пристъпи след него, но тутакси извика от уплаха и се дръпна назад. В ъгъла лежеше огромен тигър.
— Ха-ха-ха … Той е препариран! Хубаво е направен, нали? — засмя се директорът. И наистина, макар че лежеше неподвижно, свирепата поза на тигъра, който сякаш се готвеше за скок, внушаваше страх дори и сега, когато Кейко разбра, че звярът не е истински.
— Вие не сте първата, всички се плашат. А който не се страхува от него, самият той е чудовище. Заповядайте, седнете. — Директорът стана да посрещне Кейко и й премести по-близо креслото да седне. — Драго ми е да се запозная с вас. Казвам се Котаки — представи се той и й подаде визитната си картичка. На нея пишеше: „Фумиюки Котаки, президент на фирмата, директор на сладкарница «Амарилис».“ Той беше солиден възрастен господин. Слепоочията му бяха прошарени, но лицето му — загладено и младолико. Спокойните му внимателни очи поглеждаха Кейко през слабо затъмнените стъкла на очилата. Погледът му беше мек, но като че ли по навик оценяващ стоката.