С други думи, „Амарилис“ беше своего рода дом за любовни срещи на „особено важни личности“. За такива хора беше рисковано да си имат работа с несигурни момичета. Тъкмо това обстоятелство използваше Котаки. Той издирваше „сигурни“ и красиви жени, които умеят да държат езика си зад зъбите, и парите се изливаха като река в джобовете му.
В „Амарилис“ ставаше запознаването, а след като си избереше партньорка, гостът отиваше с нея в хотел или в някоя квартира. Запознаванията обикновено се уреждаха два пъти седмично — всеки вторник и петък. А за особено почетни гости — и в други дни.
Дори сградата, в която живееше Кейко, принадлежеше на Котаки. Но тя научи това по-късно.
Не всяка жена можеше да попадне в „Амарилис“, ако поиска това. Преди всичко трябваше да е красива. Не бе толкова лесно да се задоволят изискванията на капризните клиенти. Освен това жената трябваше да притежава безупречна репутация. Сред роднините и приятелите й не биваше да има нито гангстери, нито леви. Котаки предпочиташе да не наема лошо възпитани момичета или момичета с подозрително минало.
Кейко забелязваше, че след като постъпи в „Амарилис“, започнаха постоянно да я следят. Но това и други подобни неудобства се компенсираха напълно от разкоша, който й бе предоставен. Живееше в комфортен апартамент и получаваше по два милиона йени месечно плюс възнагражденията от клиентите. Два пъти месечно Котаки й поръчваше дрехи при първокласен шивач, подаряваше й скъпоценности, С една дума, собственикът на заведението плащаше за всичко и стига да иска, Кейко можеше да пести по двайсетина милиона годишно.
Тя си направи сметката, че ако се подчинява на Котаки, доста скоро ще може да си завоюва жадуваното кътче от Гиндза.
Между другото Кейко се опита да научи незабелязано нещо за Мари. Едно от момичетата каза, че я виждало два-три пъти в „Амарилис“, но оттогава беше минало много време. Освен това момичетата се сменяха често. Такава беше политиката на съдържателя. Първо, за да не омръзнат на клиентите, и, второ, да не знаят прекалено много.
Котаки и Кийохара не обичаха момичетата от „Амарилис“ да се сближават помежду си. По тази причина, когато ги представяха на гостите, те не ги запознаваха една с друга. Ето защо никой не знаеше нищо за Мари. А какво можеше да каже за другите момичета и самата Кейко! Тя се срещаше нарядко с някои от тях само когато обслужваше големи компании.
… Около два месеца след първото си посещение в „Амарилис“ Кейко получи кратка бележка от Котаки:
„Моля ви да дойдете утре вечер при нас. Ще ви запозная с един човек. Той е много полезен и ви моля да бъдете по-внимателна с него.“
Когато Кейко се появи на другия ден на третия етаж на „Амарилис“, Котаки вече я чакаше заедно с гостите. Бяха двама чужденци и двама японци. Тя вече бе виждала някъде единия от европейците. Да, разбира се, веднъж седна на масата му във „Валпургия“. Заедно с Мари. Кейко застана нащрек. Ако не грешеше, това е Шанклин, американецът, за когото я разпитваше Катаяма. Спомни си молбата на Катаяма да научи къде работи Шанклин.
Кейко се постара да прикрие вълнението си …
Освен нея гостите обслужваше още едно момиче — Сатоми, което работеше в бар на Гиндза. Кейко разбра, че придружаващите чужденците японци играят ролята на домакини.
Котаки запозна с радушна усмивка присъствуващите, като говореше ту на японски, ту на английски:
— Ето, това са момичетата. Запознайте се — мистър Джордж Охара, полковник Джо Шанклин. Омине-сан и Ошима-сан. Мис Кейко и мис Сатоми. Надявам се, че ще прекарате хубаво тази вечер.
Котаки предполагаше, че всички се срещат за пръв път. Но Кейко не бе сгрешила — това беше Шанклин. Затова пък той явно не я помнеше. Наистина тогава Кейко поседя малко на масата му, за да помогне на приятелката си, а очите на полковника, който дори не я погледна, бяха вперени само в Мари.
Кейко реши да се държи така, като че ли никога не го е виждала.
— Радвам се, че можем да се запознаем, казвам се Охара — обърна се към нея на най-чист японски език единият от европейците. Кейко не се съмняваше, че пред нея седи чужденец, и затова просто се изуми, като чу японска реч. Той се усмихна:
— Често ме вземат за американец. Но всъщност съм японец. Просто майка ми е американка и аз много приличам на нея и ни най-малко на баща си.
Охара беше прехвърлил четиридесетте; държеше се свободно, непринудено.
На пръв поглед нищо в полковник Шанклин не издаваше военния. Сериозен възрастен джентълмен. Цивилният му костюм не бие на очи. Шанклин поздрави останалите гости на изискан английски език. Омине и Ошима изглеждаха четиридесетина годишни, от типа на завеждащи отдели в някоя акционерна компания. Виждаше се, че те се стараят с всички сили да угодят на гостите, а Охара явно заема по-висок ранг от полковник Шанклин.