Започнаха вечерята. Кейко не разбираше всичко, за което се говореше. Често се повтаряха загадъчните думи: „Джей-ей-еф“5, „Ии-си-си“6, „вирус“. Понякога в разговора се чуваха имената на известни политици.
Някак от само себе си се получи, че Охара общуваше с Кейко, а Шанклин — със Сатоми. След вечерята Котаки съобщи, че стаите им в хотел „Ню Отани“ са приготвени. Всички станаха, придружени от Омине и Ошима, и тръгнаха към хотела, където бяха заангажирани две стаи „лукс“ на петнайсетия етаж. След като изпратиха гостите, Омине и Ошима си отидоха.
След тази нощ Кейко се оказа „на разположение“ на Охара. Тя явно му харесваше.
— Напуснете „Валпургия“ и се пренесете при мен. А на Котаки ще кажа аз.
Кейко нямаше никаква представа кой е Охара, с какво се занимава, но той заемаше един великолепен апартамент на най-горния етаж на хотел „Ню Отани“, където приемаше всеки ден тълпи от посетители. Стаята „лукс“, в която Кейко прекара първата нощ с Охара, също се оказа наета от самия него за неопределен срок. Дори само това бе достатъчно, за да се види какво е богатството му.
Сред ония, които приемаше Охара, имаше много постоянни посетители на „Амарилис“. Почти всички бяха крупни индустриалци и търговци. Охара очевидно заемаше високо положение в обществото. Но Шанклин, кой знае защо, вече не се появи у него и Кейко така и не можа да разбере какво ги свързваше.
Тя се пренесе у Охара и наминаваше само от време на време в квартирата си в Роппонги. Уволни се от „Валпургия“, не се появяваше и в „Амарилис“…
Бацили от небето
Земята се раздруса, стъклата на прозорците в планинската хижа издрънчаха. Сендзо Кияма помисли, че започва земетресение. Но нови трусове не последваха. Не приличаше и на поройно свличане или планинско срутване.
Сендзо погледна през прозореца. Ясното време, задържало се няколко дни, свършваше, небето беше се покрило с облаци, предвещаващи приближаване на циклон. Есенният алпинистки сезон приключи и Сендзо се готвеше утре да заключи хижата и да слезе в долината.
Хижата се намираше на склона на връх Ванакура, в центъра на националния парк Оку Чичибу. Казват, че това е последното незасегнато от цивилизацията място в Оку Чичибу, където се извършва голямо строителство. Ванакура е самотен връх, който се издига отдалечено от главния планински хребет. Алпинистите рядко го изкачват. Релефът на Оку Чичибу е сложен, планините и долините тук са преплетени като пипалата на октопод. Дори местните жители се ориентират трудно в причудливите им плетеници.
Сендзо живееше в затънтеното планинско селце Хикаге Якуши, на около четири часа пешком от връх Ванакура. Той беше собственик на приют за алпинисти. Но тук идват малко хора дори в разгара на сезона. Едва по няколко души на денонощие, ала Сендзо смяташе, че върши добра работа.
И все пак грошовете, които му носеше хижата, не стигаха да преживее цялата година, затова през мъртвия сезон слизаше в долината и се наемаше да работи на надница. Алпинистите бяха нарекли Сендзо „отшелникът от Ванакура“.
Загадъчният трус и грохот разтревожиха Сендзо. В планината нещо се срути. И то някъде наблизо. Той се смяташе стопанин на този планински край и беше длъжен да знае какво е станало. При това носеше отговорност за живота на алпинистите.
Сендзо се стегна бързо и излезе от хижата. Той познаваше всяко кътче в околността. Трусът трая само няколко секунди, но Сендзо успя да долови посоката — това беше някъде край билото Ширинаши, което се отделяше от връх Ванакура на изток, към връх Мицумине.
Малко по-ниско се разклонява планинското бърдо Нитагоя. Когато Сендзо се добра до това място, спря, втрещен от зрелището, което се откри пред него.
По склона лежаха, сякаш пресечени с гигантска брадва, букове, борове, брези и други дървета. Охраняваната девствена гора беше обезобразена. По прекършените върхари и клонове висяха някакви дрипи. От дълбоките рани по стъблата на дърветата течеше гъста ароматна смола. От юг към север напреко на планинското бърдо беше се проточила ивица от повалени дървета, широка няколко десетки метра. Когато навлезе по-навътре в нея, Сендзо усети, че с горския аромат се смесва воня на изгоряло машинно масло и някакви химикали…
Най-после той видя какво е станало. В епицентъра на поломената гора се виждаше смачканият скелет на самолет, който приличаше повече на купчина метални отпадъци. Крилата бяха прекършени, перката изкривена — самолетът беше се ударил в дънера на огромна ела. За щастие взривът не бе предизвикал пожар. Ако се е запалила сухата трева, никой не би могъл да спре пламъците, особено в такава суша.