„САЩ. Вашингтон. Белия дом. За президента.“ В плика с този адрес е сложено кратко писмо: „Ние, японските деца, сме против производството на ядрено оръжие. Молим ви, не унищожавайте нашата Земя! Забранете ядреното оръжие!“ Японската поща изпрати отвъд океана десетки хиляди подобни писма. Веднага след децата започнаха да ги пишат и възрастните. В страната, където един на всеки 240 жители загина от американските атомни бомби — в резултат на самите взривове и от последиците на радиоактивното облъчване, — отношението на народа към ядреното оръжие е единодушно: то трябва да бъде унищожено.
Правителството не можеше да не се съобрази с това и провъзгласи трите „неядрени принципа“: да не създава, да не притежава и да не внася в страната ядрено оръжие. Струва ми се обаче, че правителствените лидери забравиха японската поговорка: „Лъжата е добра само за далечни краища.“ Първа ЯКП разкри и разгласи графика за доставяне на американски ядрени бомби на остров Окинава и американската инструкция как да се съхранява ядреното оръжие във военната база Ивакуни, която се намира на главния японски остров Хоншу. След това самите САЩ, за които трите „неядрени принципа“ станаха пречка при изпълнението на плановете им за разполагане на ядрено оръжие в Япония, заявиха публично чрез устата на бивши чиновници в държавния департамент в Пентагона, че още през 1960 година между японското и американското правителство е постигнато тайно споразумение за свободно внасяне на ядрени бомби и заряди в Япония. Американският печат нарече тези разобличения оскърбителни по отношение чувствата на японците, използвайки медицинския термин „шокова терапия на ядрената алергия“.
Японското правителство продължаваше да се кълне, че няма да допусне оскверняване паметта на жертвите на Хирошима и Нагасаки чрез внос на ядрено оръжие в страната. Хората може би щяха да повярват на клетвата, ако „Белите книги по въпросите на отбраната“ се издаваха от японското военно ведомство не под самия нос на правителството, а в някакви далечни краища. В „Белите книги“ е заявено съвсем откровено и не по-малко кощунствено: „Създаването на тактическо ядрено оръжие изключително за отбранителни цели не противоречи на японската Конституция.“
Сметките на САЩ, че японците ще се вцепенят в резултат на „шоковата терапия“, не се оправдаха. Двама от всеки трима японци участвуваха в антиядреното движение. Едни от първите, които надигнаха глас на протест, бяха писателите. Сред тях беше и Сейичи Моримура. Страниците на романа, в които са показани прокрадващите се стъпки на Япония към ядреното оръжие, са принос на писателя във всенародната борба.
Когато прочетох в романа за съдбата на Нобушиге Нагасава, облъчен в резултат на авария в атомна електроцентрала, почувствувах се донякъде излъган. Става дума за това, че бях се срещнал и разговарял с реална жертва на радиоактивно облъчване в АЕЦ, наистина не с надничар, какъвто е Нагасава, а с инженер, но не публикувах интервюто си с него, тъй като обещах да не разкривам източника на получената информация. Достигащите до подробности съвпадения между разказа на Нагасава, описан в романа, и отговорите на действително съществуващия инженер на моите въпроси бяха толкова изумителни, че неволно си помислих: А дали това не е едно и също лице? Може би инженерът, който не ми разреши да публикувам интервюто си с него, е направил изключение за Моримура.
Сега, когато романът е издаден, и аз мога да съобщя на читателя какво чух от инженера.
Инженерът ми показа книгата „Договорът за сигурност и военната промишленост“. Виждаше се, че я е проучил от кора до кора, тъй като намери веднага мястото, с което искаше да ме запознае. „Можете да бъдете сигурни: Япония притежава скрити технически възможности, за да създаде ядрено оръжие. Те съответствуват на възможностите на онези страни, които вече имат такова оръжие — така пишеше в книгата. — Следователно — подчертаваха авторите й, — развивайки по-нататък атомната си енергетика, Япония би могла, ако се сметне за необходимо, да създаде във всеки момент собствено ядрено оръжие.“