Може би изобщо няма от какво да се страхува? Съвсем възможно е Мари просто да е избягала по други, чисто лични причини, които нямат нищо общо с Шанклин или с Охара. Да, разбира се, така е.
Кейко се успокои бързо. Така или иначе, нищо не й налага да унищожава копието от свръхсекретните документи, с което се сдоби толкова трудно.
Няколко дни по-късно Охара отстрани Кейко от хотела. Това беше ставало и по-рано. Когато му предстояха поверителни разговори с посетители, Охара предлагаше на Кейко „да отиде някъде на кино“. Макар и да я ценеше като своя лична секретарка, в тия работи неговото доверие имаше граници.
Днешният гост на Охара се казваше Шиндзо Мацуока, началник на Управлението за национална отбрана. Очевидно въпросът беше изключително важен, щом като толкова високопоставен държавник дойде лично в хотела. Кейко се досети веднага, че тема на тайните разговори ще бъде самолетът RPV-81.
Така или иначе, благодарение на тези разговори беше свободна целия следобед. Откакто я „придадоха“ към Охара, тя не се нуждаеше от нищо, но загуби напълно свободата си. Нямаше определена работа, но трябваше да дежури непрекъснато в хотела и да чака нарежданията на шефа си. За пълна издръжка плюс милион и половина до два милиона йени на месец такова ограничение беше съвсем поносимо, но въпреки това Кейко се радваше на всяка минутка свобода.
Тя реши да поскита из луксозния квартал Хараджуку, където не беше ходила доста отдавна, и да гледа някой нашумял филм. Беше приятно просто да се поразходи по Омоте Сандо — главната улица на този район. Всичко по тази улица беше съвсем ново и модерно. Въпреки делничния ден много от разхождащите се, особено младите, бяха облечени по последната мода.
Ще намине в някое модно магазинче, ще изпие чашка кафе в някое уютно кафене, като усеща върху себе си нечий възхитен поглед — колко е важно за една жена да открадне мъничко свободно време за тези неща!
Кейко седна в едно кафене на открито. Постоянните посетители тук бяха чужденци, артисти, манекенки. Те се стараеха да заемат масичка по-близо до улицата, за да покажат тоалетите си, и се заглеждаха надменно в минувачите.
На Кейко не й харесваха високомерните маниери на тукашната публика, но денят беше топъл като през пролетта, а тя беше облякла току-що купен костюм от най-добрия моделиер на Гиндза.
Макар и да се правеха на равнодушни, жените я поглеждаха крадешком. Погледите на мъжете бяха по-открити. Това повишаваше настроението й. Заела елегантна поза, тя пиеше на малки глътки кафето си. На такива места трябва да знаеш дори как да изпиеш чашка кафе. Тук всичко е подчинено на модата. Във всеки свой жест, във всяко движение държиш сметка, че те гледат.
Един седнал наблизо младеж поднасяше чашката кафе към устните си с два пръста, а освен това държеше и цигара между показалеца и средния си пръст. Правеше го доста елегантно. Кейко наблюдаваше очаровано младежа. „Трябва да се науча да пия кафе като него“ — помисли си тя, когато към нейната масичка се приближи някакъв висок мъж. За разлика от другите посетители на кафенето, облечени ярко и пъстро, той беше със строг елегантен костюм. Още от пръв поглед се забелязваше, че костюмът му е шит от скъп шивач. Мъжът бе строен, със спортна фигура, мургаво лице, остър поглед. На тридесетина и нещо години. Приближаваше се уверено и се усмихваше на Кейко, което я накара да си помисли, че сигурно са познати. Навярно са се срещали във „Валпургия“ или в „Амарилис“, а може да е и някой от ония, които идват при Охара.
— Нали нямате нищо против? — попита той и посочи стола до Кейко.
„Да, познат е — помисли си тя, — в кафенето е пълно със свободни места, а той сяда на масичка, която е вече заета.“
— Моля! — отговори Кейко и се усмихна. Щом са познати, трябва да бъде учтива. След като почака, докато мъжът си поръча кафе, тя попита нерешително:
— Срещали ли сме се някъде?
Последва неочакван отговор:
— Не, днес се срещаме за пръв път. — Кейко за миг дори се обърка. — Наистина на мен ми се случи да ви видя — добави мъжът и изхъмка многозначително, но в очите му проблясваха студени пламъчета.
— Значи, все пак някъде… — додаде Кейко. Наистина началото не беше съвсем учтиво, но на нея, която бе свикнала да има работа с клиенти, не й приличаше, пък и не й се искаше да го укорява. Той правеше хубаво впечатление и можеше да й прави компания по време на кратката й „отпуска“. Тя просто се поуплаши …