„Доколкото съм чувал — той повдигна очи към тавана, сякаш наистина бе мъчително за него да си спомня за събитията от онова време, — хората бяха руснаци, китайци и от други националности.“
„А защо наричаха хората, върху които се правят опити, «греди»?“
„Не зная точно. — В гласа му се усетиха умоляващи нотки. — Моля ви, разберете ме. Аз бях мобилизиран. Принуждаваха ме да произнасям тази дума. Сигурно започнаха да употребяват термина «греди», защото зверствата, на които подлагаха опитния материал, бяха прекалено страшни и езикът не можеше да се преобърне да го нарече «хора». — Сълзливостта в гласа на моя събеседник се смени с престорено негодувание, но то изчезна веднага, защото явно не можеше да предизвика доверие, и бившият офицер от «отряд 731» отново побърза да каже: — Не зная нищо точно. Бях далеч от опитите…“
През 1946 година американското разузнаване тури ръка на началника на „отряд 731“ генерал-майор Широ И шии, а на 28 януари 1952 година армията на САЩ използва за пръв път на Корейския полуостров бактериологични средства за воюване.
„И досега в Корея от време на време се отбелязват огнища на хеморагична треска, точно такава, каквато разпространяваше в Китай «отряд 731» през годините на Втората световна война — каза ми видният японски специалист по международно право и изследовател на историята на американската агресия в Корея професор Шинджиро Хатада. — Съединените щати употребиха на Корейския полуостров така наречените «порцеланови бомби», конструирани в «отряд 731» — продължи професорът. — В бомба с метална обвивка бактериите загивали, преди тя да достигне земята, а «порцелановата бомба», която не се нагрява, падала долу, лесно се разчупвала от удара и заразените с бактерии насекоми се разпространявали на големи пространства. Американците осъществиха практически това, което «отряд 731» разработи експериментално“ — изтъкна Хатада.
„В японските «сили за самоотбрана» съществуват химически войски — напомних аз на професора. — Имат ли те някакво отношение към бактериологичното оръжие?“
„Разбира се, че имат — Хатада каза това с тон, който изключваше всяко съмнение. — Въоръжението на «силите за самоотбрана» и методите за тяхното обучение са заимствувани от САЩ. Естествено американските разработки на бактериологично оръжие също се предават на японските «сили за самоотбрана».“
Великият Гьоте казва, че „всеки писател до известна степен изобразява в своите съчинения самия себе си, често дори против волята си“. В романа „Контейнери на смъртта“ Сейичи Моримура е представил себе си съвсем съзнателно. Та нали всъщност самият той, писателят, а не неговата героиня произнася страстния монолог:
„… Ако започне война, ще загинат хора, ще горят къщи, цялата страна ще се превърне в развалини. Какъв е смисълът от тези разговори за защита на мира, за съветската заплаха! Нека има само мир и щастие във всеки дом, във всяко семейство. А така какво излиза: увеличават оръжията, като ни уверяват, че това е необходимо за защитата на мира и сигурността на нашата страна пред лицето на вероятния противник, който няма и намерение да ни напада …“
Може би никога през всичките следвоенни години Япония не е крачила по-широко към милитаризма, отколкото напоследък. И може би никога досега в Япония не се е говорило толкова често и с такава готовност за защитата на мира и сигурността на страната, С гръмка реторика се оправдава усърдното „немаваши“, с което се е заел министър-председателят по въпроса за милитаризацията на Япония. С термина „немаваши“ овощарите наричат подготовката на почвата за засаждане на фиданки, а политиците — създаването на атмосфера за вземане на някакви решения, в дадения случай решението за превръщане на Япония в мощна военна държава.
„Всичко това се натрупва полека-лека — изразява мислите на писателя една от героините на романа — и изведнъж ще се окаже, че сме готови да започнем война под предлог за «защита на родината».“
За да не стане това, за да не загиват отново хора, за да не горят къщи и страната да не се превърне в развалини — ето защо Сейичи Моримура е написал своя роман „Контейнери на смъртта“.
Владмир Цветов
Първа част
Детство без баща
Момчето беше съвсем самотно. Когато навърши шест години, нещастен случай отне баща му. Оттогава живееха само двамата с майка си. По-рано баща му го откарваше всеки ден с кола в детската градина, а в неделя тримата се разхождаха в парка. Събудеше ли се сутрин, момчето намираше в леглото си играчка. Баща му се връщаше късно вечерта от работа и пъхаше под възглавницата подарък. Но детето си мислеше, че при него идва всяка нощ Дядо Коледа.