Но една зла машина уби бащата, След неговата смърт всички грижи се стовариха на гърба на майката. Тя работеше от зори до късна нощ, а момчето я чакаше търпеливо да се върне в мрачната и празна стаичка. Майка му оставяше малко пари, то си купуваше кифличка — и това беше храната му за целия ден.
Играчките, подарени от бащата, останаха, но момчето не си играеше никога с тях. За него те умряха заедно с баща му. Всичко, което напомняше за бащата и за предишните щастливи дни, само го караше да страда.
След като се върнеше от училище, момчето вече не излизаше от къщи. То нямаше другарчета. Не му се искаше да дружи с никого. Всички деца имаха бащи. У дома всяко от тях го посрещаше майка му, която бе сготвила вкусен обед и подредила къщата. Можеш ли да дружиш с ония, които си имат бащи? Та те живеят в съвсем друг свят. Те няма да разберат никога колко ужасно и тъжно е да чака ден след ден до късно през нощта майка си, само в печалната квартира, колко са му омръзнали всекидневните кифлички.
Най-после момчето се затвори съвсем в себе си. Така му беше по-хубаво — живееше в света на спомените, където баща му бе до него. Мръкнеше ли се, то не палеше лампата, а сядаше на пода в тъмната стая и му се струваше, че е с баща си и той си играе с него.
Майка му забеляза това и почна да го кара да играе на двора. Ако знаеше, че няма да се върне много късно, тя вече дори не му оставяше ключ от вратата. Но децата са упорити. Макар и оставено на улицата, момчето не бързаше да си намери приятели. А и връстниците му не показваха желание да дружат с него.
Сгушено в гъстата трева, момчето гледаше как прехвърчат щурците. И нищо не се промени освен това, че вече не чакаше майка си в къщи, а навън.
Веднъж за момчето се лепна едно кученце. Мършаво, мръсно, с проскубана козина. Изглежда, че бяха го изхвърлили на улицата наскоро след като се е родило. Момчето му отчупи залък от кифличката си и гладното кученце го нагълта лакомо. Те се сприятелиха. Сега момчето носеше всеки ден на кученцето остатъците от вечерята си.
Щом излезеше от вратата, кученцето довтасваше веднага при него. Момчето го кръсти Гомбе — на името на любимия си герой от една детска приказка. Гомбе смяташе момчето за свой господар. Но в къщата бе забранено да се отглеждат животни и се наложи детето да крие приятеля си в съседния парк.
Една зима, когато беше в първи клас, момчето избяга от къщи заедно с Гомбе — разсърди се на майка си, защото му се скара.
То дълго се мъкна нанякъде, без да знае накъде — все по-далеч и по-далеч от къщи, и не забеляза как се дотътра и заблуди в планината. Заваля студен дъжд, примесен със сняг, и двамата с Гомбе се приютиха в един полуразрушен храм. Там ги и намериха на другия ден. Момчето спеше, притиснато до кучето. Ако Гомбе не беше с него, сигурно би замръзнало.
Оттогава момчето и Гомбе станаха неразделни приятели. Майката разбра това и реши да се преместят в друга къща, където е разрешено да се гледат кучета. Тя беше готова да плаща много повече, стига да стопли сърцето на момчето си.
Майката намери в квартала Накано това, което търсеше — къща с много квартири и малка площадка за разходки, с кучешки колибки и кафези за птици в дворчето. И макар че хазаинът вземаше за всичко това двоен наем, наемателите не се свършваха: в обикновените къщи просто отказваха да приемат наематели, които имат животни.
На майката се наложи да се премести на друга работа, по-близо до новото жилище. Едва когато поотрасна, момчето разбра какво е струвало на майка му да се преместят в скъпата квартира.
Оттогава то можеше да се занимава със своя любимец, без да се крие. Освен това тук момчето си намери ново другарче. Момиченцето Мари. То живееше в същата къща, само през една врата.
Мари беше малко по-малка, с големи очи и пухкави бузки. И тя нямаше баща. Момчето не знаеше какво е станало с него, но някъде в широко отворените очи на Мари се таеше вечна тъга.
Мари беше изоставено дете. Свечереше ли се, майка й обличаше пъстра рокля, изчервяваше се и излизаше нанякъде. Връщаше се късно нощем. Майката на момчето също се прибираше често след полунощ и вървежът й беше също такъв несигурен, затова то понякога отваряше вратата, защото си мислеше, че се връща майка му, но покрай него преминаваше съседката и от нея се разнасяше силна миризма на алкохол. Случваше се и момичето да отвори тяхната врата към коридора, когато се връща майката на момчето, и като разбереше, че е сгрешило, затваряше, стараейки се да не заплаче от мъка.
Мари имаше сиамска котка. И тъкмо от нея започна всичко. Отначало Гомбе се сприятели с котката, а след това се запознаха и малките им стопани. Както се знае, кучетата рядко се погаждат с котките, но Гомбе и Мичиру бяха неразделни — препичаха се един до друг на слънце, ядяха от една паничка. Дори лакомствата им бяха едни и същи. Хрумнеше ли някому да засегне с нещо Мичиру, Гомбе веднага се спускаше да я защити. Момчето учеше в началното училище, а Мари още ходеше в детската градина. След като се приберяха в къщи, те се срещаха и чакаха заедно да си дойдат майките им.