Катрин Каултър
Контесата
ПЪРВА ГЛАВА
Първия път, когато го срещнах, не знаех кой е той. А и, честно казано, не ме интересуваше… поне в началото. Бяха минали само три седмици от погребението на дядо ми. Братовчед ми Питър, отървал се по някакво чудо без драскотина в битката край Ватерло, нещо, което обаче не можеше да се каже за душата му, както ми бе писал сам той, не можеше да се прибере у дома от Париж; французите, които според него живеели в някаква постоянна еуфория, първо трябвало да приемат Людовик XVIII — своя законен, макар и доста видиотен крал.
В момента, за разлика от французите, аз не бях в състояние да чувствам почти нищо.
Докато не го видях.
Бях в парка и разхождах Джордж, моя териер, който според някои бил грозен като самия дявол. Почти не забелязвах хубаво облечените хора, които се разхождаха в карети, яхнали породистите си жребци или просто пеша, като мен. С Джордж вървяхме мълчаливо, той — по навик, тъй като от смъртта на дядо ми бяхме заобиколени почти непрестанно от пълна тишина. Кучето не издаде звук, когато вдигнах една клонка и я хвърлих на няколко метра от него, за да ми я донесе. Друг път тази дейност обикновено го караше да лае истерично и да подскача, докато стисне между зъбите си плячката. Сега беше мълчалив дори докато ловуваше. Хукна да се добере до клонката, но бе изпреварен.
Мъжът погледна Джордж, усмихна му се ослепително и я захвърли пръчката на десетина метра по-нататък. Остана на мястото си, поставил ръце на хълбоците, като наблюдаваше териера, който, все така безмълвно, се стрелна с такава бързина, че малките му крачка не можеха да се различат. Но вместо да донесе клончето на любимата си господарка, т.е. на мен, той се запъти обратно към непознатия, размахвайки опашка като метроном, и постави плячката си при ботушите му.
— Джордж — извиках аз, — ела тук. Знаеш, че си кралят на кучетата. По-копринен перчем от твоя не е създаван. Господ те наблюдава всеки ден и е много доволен. Ела тук. Не искам някой да те открадне.
— Той наистина е чудесно животно — провикна се мъжът; аз разпознавам веднага сарказма, когато е толкова очевиден. — Да, той действително е благословен с изумително присъствие, но, кълна се, според мен не може да се мисли, че някой ще го открадне за откуп. Е, някои хора, естествено глупаци, биха казали, че с тази козина в червено и цвят на горчица, могат да го откраднат, само за да заслепят враговете си.
— Козината му не е в червено и цвят на горчица. По-скоро — в бежово и прекрасно червеникавокафяво.
Приближих се до мястото, където стояха непознатият и моят териер. Според мен разцветките на Джордж бяха великолепни, особено бежовото, въпреки че някой сигурно би могъл злобно да го нарече „болезнено жълт“. Е, всъщност нямаше кой знае колко за гледане, тъй като Джордж не достигаше дори трийсет сантиметра височина и тежеше съвсем малко над шест килограма и половина. Погледнах го намръщено. Козината му, смесица от твърди и коприненомеки косми, имаше нужда от хубаво сресване. Не го бях четкала от почти една седмица. Прекалено дълбоко в себе си бях се съсредоточила. Почувствах вина, задето го бях занемарила така.
А малкият предател изглеждаше захласнат. Отпуснах се на колене пред него, погалих го по едрата глава, прибрах назад копринения му перчем и го погледнах право в големите интелигентни очи.
— Слушай, миниатюрен неблагодарнико. Аз съм тази, която те храни, която те разхожда, която търпи хъркането ти, когато вечер преядеш с агнешката яхния на готвачката. Сега си тръгвам и искам да ме последваш. Разбра ли ме, Джордж?
Той наклони глава на една страна, после се обърна към мъжа, който междувременно бе коленичил до мен; проклетите му очи бяха изпълнени с обожание. Човекът опита да свие обезоръжаващо рамене и рече:
— Не се разстройвайте. Просто животните ме обожават. Роден съм с тази дарба, особена сила, ако искате. Ако не внимавам, когато изляза да се поразходя по „Бонд стрийт“, всички глупави кученца изскачат от ръцете на носещите ги величествени дами и хукват след мен. Кучетата по „Пикадили“ ме преследват до едно. Опитвам се да не им обръщам внимание. Винаги ги връщам на собствениците им, но това не престава. Какво да правя?
„Хумор“ — помислих си аз, нещо, което липсваше в живота ми вече повече седмици, отколкото ми се щеше да си припомня. И не успях да му устоя. Усмихнах се. Той ми отвърна с красива белозъба усмивка, хвана ме за ръката и ми помогна да се изправя. Беше едър, много едър, и изключително висок. Но най-вече беше съвсем млад. Незабавно отстъпих крачка назад, след това — втора.
— Джордж — рекох аз, усещайки, че започвам да се чувствам все по-смутена, — време е да отидем да видим какво ни е приготвила за обяд мисис Дули. Както знаеш, всеки вторник тя приготвя нещо специално с бекон за теб. Да, бекон, толкова добре препържен и хрупкав, че можеш да го удариш няколко пъти в пода, преди да се натроши. Хайде, ела. И остави на мира джентълмена. Той може и да се държи мило с теб тук, където има публика, за да се покаже колко е талантлив, но определено не желае да захапеш полите на горната му дреха и да го последваш до вкъщи. Ела.