— Е, Джордж, готов ли си да се държиш здраво за мен, докато опитвам да запазя равновесие?
Териерът изскимтя и се вдигна на задните си лапи, протегнал предните към мен, за да го взема. Погледнах към прекрасния позлатен часовник на полицата над камината, преди да отворя прозореца. Беше почти три часа сутринта. Нищо чудно, че не бяхме видели никакви слуги, когато Лорънс ме бе домъкнал насила тук. Те си бяха легнали отдавна. Просто не си бях дала сметка колко късно беше станало.
Кълна се, изпълзяването по онази издатина изискваше повече смелост от всичко друго, което бях правила досега в живота си. Струваше ми се, че там ме очакваха още много лоши неща. Погледнах към перваза. Не ми се искаше да стъпвам на него дори с единия крак. Страхувах се и за себе си, и за Джордж, но очевидно нямах избор. Нямах намерение да стоя в стаята си и да чакам кротко Лорънс да влезе и да ме удуши на спокойствие. Мисълта за Флинт, който най-после ще има възможност да изкара злобата си върху Джордж, ме накара да побързам. Щях да успея да сляза. Просто нямах друга възможност. Стъпих на издатината и се вкопчих в рамката на отворения прозорец. Поех си дълбоко въздух, притиснах се силно в каменната стена и се съсредоточих върху тесния перваз пред мен.
— Не си позволявай да се развълнуваш от каквото и да било, Джордж. Чува се само вятърът, а не духове или демони от Черната стая. Тук сме само ти и аз и ще се измъкнем от това противно място. От теб искам само да бъдеш много кротък и тих, разбра ли?
Чух леко изскимтяване.
Ръкавиците предпазваха ръцете ми от студа, докато се вкопчвах в каменната стена и напредвах сантиметър по сантиметър към ъгъла, като плъзгах внимателно крака по перваза. Най-странното беше, че бях потна; представяте ли си, потях се в това толкова студено време.
Къде ли се бе върнала обратно в къщата Каролайн?
Стигнах до ъгъла и го заобиколих бавно, но открих, че первазът свършваше рязко. Тук се открояваха очертанията на масивен комин. За безкрайно мое облекчение установих, че камъните бяха разположени под различни ъгли и изпъкваха, което ми позволяваше да стъпвам и да се хващам за тях. Нямах големи стъпала и длани, следователно щях да успея да се задържам, докато сляза.
— Джордж — рекох аз, като го измъкнах изпод пелерината си. — Имам нужда и от двете си ръце. Ще трябва да бъдеш много тих. Ще те пъхна в бричовете си и ще те стегна с колана. — Точно така и направих. Сега вече вероятно имах вид на бременна жена. — Дръж се, Джордж. Тръгваме.
Провесих крака от издатината и известно време се полюлявах във въздуха, докато стъпалата ми успяха да намерят някакви издатини за опора. Усетих как териерът застина до тялото ми. Надявах се, че се моли така ревностно, както се молех аз.
Слизането ми беше мъчително бавно. На няколко пъти увисвах на ръце, докато търсех някаква издатина по каменната стена. При един от поредните опити, точно когато се пуснах, за да потърся друго подходящо за хващане място, камъкът под крака ми се откърти рязко и аз се стоварих тежко на земята. Слава Богу, че вече не бях толкова високо, само на около метър и осемдесет. Краката ми се извиха под мен, когато се проснах на една страна. Лежах известно време неподвижно, докато по единия ми крак се разнасяше остра болка. Молех се да не е счупен. Изправих се внимателно, раздвижих крака и установих, че само съм си изкълчила глезена. Добре, че не се бях приземила върху Джордж. Бързо го освободих от колана и го измъкнах от бричовете си. Казах му, че е най-прекрасното куче в Западното полукълбо. Докато стоях тук и отправях благодарности към небето, си дадох сметка, че Каролайн не бе минала по издатината от своята в друга стая. Между Синята стая и комина нямаше други помещения. А Лорънс ми беше казал, че тя бе излязла през прозореца и по външния перваз се бе добрала до друга стая. Явно ме беше излъгал. Е, защо ли изобщо се изненадвах? Та той ме беше излъгал и за всичко останало.
— Аз съм пълна идиотка, Джордж.
„Какво се е случило в действителност с теб, Каролайн?“ — запитах се аз.
Вдигнах глава. Бях слязла по стената цели шест метра. Не беше зле.
Темпест изпръхтя и тропна със задните си крака, за да ми привлече вниманието. Осъзнах, че ми е студено и глезенът ме боли, но бях жива и за момента ми стигаше. В далечината забелязах светлинки. Беше някакво село. Дали бе разумно да вляза в селото, за да разменя Темпест за друг кон? Той дишаше отново тежко. Не исках да го уморя. Не, не можех да спирам. Все още не се бях отдалечила достатъчно от Девбридж Манър, а семейство Линдхърст бе добре познато по тези места. Дали хората нямаше да познаят жребеца на Джон? Ако някой го познаеше, тогава щяха да решат, че съм го откраднала. Не се изискваха кой знае какви умения, за да разкрият дегизировката ми и да разберат че съм жена, и то не някоя обикновена крадла, а проклетата графиня Девбридж. „А, значи си откраднала коня на племенника на твоя съпруг, защото последният е искал да те удуши? Може би си също като предишната графиня, която си беше направо луда?“