— Защо постави бодливата тел под седлото на Малката Бес?
— Тя свърши своята работа — отвърна с пълно безразличие той. — Ти разбра, че някой желае смъртта ти…
— И иска да платя за всичко.
— Да, точно това исках. Една хубава, многозначителна заплаха. Исках също да те ужася, да те направя безпомощна, и го постигнах. Нямаш представа колко приятно ми беше да наблюдавам как страхът ти нараства ден след ден. Ако при падането от коня се беше пребила, за мен нямаше да има никакво значение, но признавам, сега предпочитам да бъдеш с мен, да присъстваш на края, на последната победа, на сладкото ми отмъщение.
На него не му пукаше, че можеше да убие Малката Бес, и това ме вбеси повече от всичко друго. Яростта започна да прелива.
— Даже нямам представа за какво говориш. Ти нарани Малката Бес. Наистина си безкрайно противно старче.
Пак си бях отворила проклетата уста, макар да знаех, че допускам грешка.
Фрийсън бе увил въже около ръцете ми, така че нямаше как да се предпазя от удара. Лорънс стовари юмрука си върху главата ми. Силата на удара ме запрати върху Фрийсън. Бели пламъци избухнаха в главата ми. Беше наистина странно да наблюдавам експлозиите на белите светлини една след друга, докато най-накрая те премигнаха и настана милостив мрак. Чух дивия лай на Джордж. А след това престанах да чувам каквото и да било.
Усетих ритмичното движение на коня преди да дойда напълно в съзнание. Когато най-сетне успях да си наложа да отворя очи, всичко около мен се завъртя. Гадеше ми се. Толкова ми се виеше свят, че ако Фрийсън не ме държеше, щях да падна от коня. Преглътнах и стиснах клепачи. Трябва да съм помръднала, тъй като чух гласа на Фрийсън току до ухото си.
— Моля ви, миледи, не мърдайте. Аз ще ви държа здраво.
Дадох си сметка, че ръката му ме обгръщаше, а аз се бях отпуснала върху гърдите му.
— Къде е Джордж?
— Флинт го носи. Не, не се тревожете. Той не му прави нищо лошо.
— Кой сте вие? Какво става тук?
— Не мога да ви кажа. А сега замълчете.
Не казах нищо повече. Думите ми убягваха. Съсредоточих се върху усилието да не повърна върху коня му. Главата ме болеше много силно от удара, който онзи побъркан ми бе нанесъл по слепоочието; молех се само да не ми е повредил мозъка.
— Не можете ли да ми кажете къде отиваме?
— Не мога. — Поколеба се, след това се приведе по-близко към мен. — Опитах да убедя негово височество, че не е скаран с вас, но без особен успех.
— С кого тогава е скаран?
Мъжът погледна към Лорънс и приведе отново глава.
— Няма значение. Не мога да ви кажа.
Отговорът се налагаше от само себе си.
— С баща ми — заявих направо аз.
Фрийсън си пое рязко въздух.
— Моля ви, миледи. Не мога да говоря повече по този въпрос, наистина не мога.
Значи той се страхуваше от графа? Не го винях. Аз също се страхувах.
Яздихме известно време в мълчание, предвождани от Флинт и съпруга ми. Тази сутрин нямаше слънце. Небето беше оловносиво, снегът заплашваше да завали всеки момент. Вероятно наближавахме Девбридж Манър. Не бях постигнала нищо с великото си бягство. Но какво щеше да обясни Лорънс на прислугата, ако ме върнеше в имението си? А на мис Крислок? Какво щеше да каже на Джон, за Бога? Не, каквото и да планираше по отношение на мен, със сигурност нямаше да го осъществи в Девбридж Манър. Така щеше да се изложи на прекалено голям риск.
Не се изненадах особено, когато на около две мили западно преди имението малката ни група сви от главния път по една неравна, тясна пътека. Обърнах се и погледнах към Фрийсън. Той поклати глава и насочи решително поглед право напред. Скоро се приближихме до малка, издигаща се насред някаква поляна къща, заобиколена от гора от кленови дървета. От жалкия й комин се издигаше пушек. До дървото край входа стоеше завързан самотен кон.
Графът ни изчака и спря край нас.
— Ах, мадам, виждам, че сте се събудили. Много мило от ваша страна, че сте така услужлива.
Изглеждаше щастлив, толкова доволен от себе си, че нямаше да се изненадам, ако се разпееше. Гласът му звучеше така, сякаш току-що бе спечелил огромна победа.
Спряхме пред къщичката. Лорънс ме свали на земята и развърза ръцете ми. Стисна ме здраво за лявата ръка. Нямах шанс да се откопча от него, беше много силен.
— Внимателно сега, скъпа, не ми се иска да изгубиш съзнание, когато имам такава изненада за теб.
Очите му блестяха от възбуда.
Не отговорих, но знаех, много добре знаех каква е проклетата му изненада.
Той ме изгледа озадачено.
— Ти не си глупава, признавам ти го. Прочете писмото в бюрото ми. Знаеш, нали?
Само поклатих глава и продължих да мълча. Той се засмя и даде знак на Флинт да отвори вратата на къщата. Камериерът пусна Джордж и той, без да губи време, хукна към мен. Вдигнах го и го притиснах към себе си. Лорънс ме побутна напред през входа. Вътре цареше полумрак. Около една очукана маса, която очевидно не се държеше здраво на краката си, имаше няколко стари стола. Край отсрещната стена, на не повече от два метра от вратата, гореше слаб огън. Забелязах и едно-единствено легло. И това бе всичко, ако не се смята пукнатото нощно гърне, мушнато под изтърбушеното легло. На леглото лежеше някакъв мъж. Успях да различа очертанията му.